Дийл,Уилям - Владетелят на ада

Кафето на Шефийлд се бе превърнало в командния пункт на медиите. Те го изпълваха от край до край, пиеха кафе и съставяха специалните си новинарски емисии. Местните жители първоначално горчиво се оплакваха, че пришълците били взели връх, но сега, в навечерието на съдебния процес, те също прииждаха и се смесваха с пресата, заслушани в теориите и слуховете, заразени от възбудата покрай най-голямото събитие в историята на градчето. Шестнайсетте съдебни заседатели и заместници, които трябваше да се уединят със започването на процеса, се ползваха със статуса на местни знаменитости.

Джак Конърман седеше на една масичка в ъгъла на кафето, откъдето се откриваше гледка към сградата на съда. Писателят беше в Шефийлд от два дни, като през цялото време разговаряше с местните жители, попивайки местния колорит. Масичката беше покрита с бележници, местни вестници и един линиран бележник, в който той нахвърляше бележките си. Така дълбоко бе потънал в работа, че не видя високата жена, която влезе в ресторанта, огледа се и тръгна към масата му.

- Джак Конърман?

Стреснат, той вдигна глава и смъкна старомодните си очила в рогови рамки. Веднага я позна. Издокарана в черен костюм и бяла копринена блуза, тя беше направо зашеметяваща; още по-красива на живо, не толкова официална, може би, и по-нежна, отколкото изглеждаше на телевизионния екран. Носеше горскозелено кожено куфарче.

- Госпожице Азимур - каза той, стана и протегна ръка. В ръкостискането й нямаше нищо нежно, между другото.

- Съжалявам, че ви прекъсвам работата. Нещо спешно ли имате да предавате?

- Не.

- Добре. Мога ли да ви направя компания за минутка?

- Моля.

Тя седна срещу него и се усмихна, хвърляйки поглед върху масичката. Той събра бележниците и листовете на купчина и захлупи бележника най-отгоре.

- Не беше необходимо да го правите заради мен - каза тя.

- Масичката не е моя частна собственост - захили се той момчешки. Беше слаб мъж със сивееща коса и младежко лице, което опровергаваше календарните му четиридесет и осем години. Беше облечен небрежно в омачкан поплинов костюм и бледосиня риза с широко отворена яка.

- Как е храната? - попита тя, разтваряйки менюто. - Умирам от глад. Това, дето го сервират по авиолиниите, скоро вече и прасетата няма да го ядат. - В гласа й имаше следа от британски акцент.

- Също както готвеше мама - каза той. - Направо страхотна.

Тя махна на сервитьорката и си поръча.

- Пристигнах само преди час - продължи тя. - Не можах да си намеря стая в хотела. Запазили са ми ъгълче в мотел „Сънфлауър“, някъде из Канзас.

Той се изсмя.

- Вие сте разглезена. Това е само на петнадесет минути път от градчето. В хотела май не се впечатлиха от ранга ви, а?

- Не мисля, че до този момент някой тук е чувал за „Уърлд Уайд Нюз“. - Тя поклати глава. - Умирам да съм на мястото на събитието.

- Е, тук е точно мястото, където ще се развие действието през деня. Вечерта всички се събират в ресторанта на Харникър хей там отсреща. - Той се извърна и посочи.

- В девет часа, когато затворят скарата, става бар.

- Отдавна ли сте тук?

- От два дни. - Той направи пауза, после попита: - Мога ли да направя нещо за вас?

- Доколкото разбирам, вие сте официалният биограф на Мартин Вейл.

Той се изсмя от сърце.

- Без пълномощия.

- Всички твърдят, че сте специалист по Вейл.

- Пиша за всичко, което прави, от петнадесет години.

- Чувам, че сте написали повече от петнадесет статии в списания за него.

- Четири е доста по-точно. Плюс няколко колони.

- На свободна практика ли сте?

- Писател съм на договор за „Сити Магазин“ и поддържам една колона за „Трибюн“ в неделните дни. Оперативен редактор.

- Приятели ли сте?

- Да кажем, че никога не ме е удрял по носа, задето си го навирам в работите му.

- Той удря хората по носовете?

- Образно казано. - Конърман извади портфейла си, прелисти няколко визитни картички, извади една и й я подаде. Името на Вейл беше написано в долния десен ъгъл. По средата на картичката имаше само две думи: БЕЗ КОМЕНТАР.

- Корав мъжага, а? - повдигна вежди тя.

- Е, не е от най-приказливите извън работата си.

- Как мислите, дали ще се съгласи на интервю?

Конърман отметна глава и се изсмя толкова силно, че половината ресторант се извърна да го погледне.

- Ако това е било целта на посещението ви, само сте си изгубили времето.

- И преди са ми го казвали.

- И Кастро ли?

- Охраната му. Фидел беше повече от лесен, когато успях да мина през охраната му.