Дийл,Уилям - Владетелят на ада

- Какво има? - попита го Вейл. - Да не си чул някой заек да припка отвън?

Отвън Мандел вървеше покрай двуметровата телена ограда, която Хардистан бе настоял да вдигнат около имението. Прожекторът му бляскаше в мрака.

- Тук е спокойно, Ейвъри - каза той в микрофона си.

- Тук също - отвърна Бакстър. - Щеше да е чудесна нощ, стига да не беше тоя кучешки студ.

- Е, шампанското ни постопли малко - отвърна Мандел. Мислеше си за Вейл и красивата Джейн Венъбъл и колко щастливи бяха.

Това беше последната мисъл в живота му.

Фигурата сякаш израсна от земята зад него, надигайки се бавно сред гъстата шума, с очи блестящи върху почерненото лице. Инфрачервените очила бяха вдигнати на челото на убиеца, в ръката му имаше назъбен нож.

Мандел не долови шума. Туни бързо се пресегна, облечената му в ръкавица ръка сграбчи брадичката на Мандел и дръпна рязко главата му назад. Преди още Мандел да успее да извика, ножът преряза гърлото му. Въздухът със свистене напусна дробовете му. Мандел беше мъртъв още преди тялото му да рухне в краката на убиеца.

Убиецът бързо приклекна, изтри окървавеното острие в пръстта, взе радиошлема на мъртвия агент, изтри с шепа листа кръвта от него и го сложи на главата си. Посегна в ямата, в която се бе крил, и измъкна една найлонова торба — в нея беше пушката му. Изключи фенерчето, смъкна инфрачервените очила върху очите си и огледа гората. Внимателно избягваше светлините на къщата, които биха го заслепили. После се запромъква през гората да намери другия агент, когото умиращият бе нарекъл Ейвъри.

В деня преди мините да убият единадесетимата агенти Туни, иначе казано Удбайн, бе долетял от Мичиган. Бе прочел статиите от вестниците и списанията, които Авраам му бе оставил в гардеробчето на летището в Оклахома Сити. В една се споменаваше къщата, в която Вейл и Джейн ходели през уикендите. Пишеше, че „вилата има прекрасен изглед към езерото Слоун“.

Туни провери справочниците си и откри езерото. Не беше толкова голямо. Той зададе курса и полетя натам. От въздуха се виждаха половин дузина къщички и бунгала по брега.

Най-голямата привлече вниманието му. Беше оградена и не се виждаше от пътя, който минаваше покрай нея. Той описа кръг около мястото. Голям прозорец на задната стена гледаше към езерото. Струваше си да се провери. После кръстоса площта от другата страна на пътя, срещу къщата. Накрая откри онова, което търсеше - някаква постройка на миля и половина от къщата на Вейл. Чудесно. Безопасно място, където да скрие колата през нощта.

Привечер хлътна в гората в близост до къщата, прехвърли се през оградата и внимателно приближи къщата. Светна с фенерчето си през прозореца. Това беше кухнята. На пода до мивката имаше голяма порцеланова купа, на която пишеше МАГУ.

Обиколи къщата. Навсякъде имаше стъкла. Превъзходно. После провери гората. Тя беше гъста, от борове и храсталаци. Първата му мисъл беше за маршрута му за бягство. Първо трябваше да елиминира агентите на ФБР, защото те представляваха главната заплаха. Останалото беше фасулска работа. Щеше да застреля Вейл и Венъбъл през прозореца. Тя също трябваше да умре, за да не извика полицията. Върна се до оградата. Ако имаше агенти, маршрутът им трябваше да минава покрай нея. Значи тук трябваше да направи засадата си.

Магу се изправи с щръкнали уши, душеше въздуха. После изтича до вратата и заръмжа.

- Какво ти става? - попита Вейл. - Нали познаваш Ейвъри и Клиф?

Кучето задраска по вратата, без да спира да ръмжи. Вейл му отвори и Магу се стрелна в мрака. Вейл натисна ключа и половин дузина мощни лампи прогониха мрака около къщата.

Туни ахна от болка, когато ярките светлини, многократно усилени от инфрачервените му очила, се забиха в очите му.

Магу тичаше сред боровете, носът и ушите го водеха право към окървавения труп на Мандел. После видя Туни, застанал на колене, да търка очите си и скочи.

През просълзените си очи Туни зърна някакво бяло петно да лети срещу него с оголени зъби. Претърколи се на една страна и стреля от бедро. Куршумът се вряза в Магу, подхвърли го във въздуха и го завъртя. Кучето се стовари на земята и замря.

Бакстър затича на зигзаг през поляната, шмугна се в гората и се хвърли зад едно дърво.

- Клиф - прошепна той в микрофона, - чуваш ли ме?

Момент по-късно прегракнал глас му отговори:

- Помогни ми.

- Проклятие! - изръмжа Бакстър.

Туни лежеше неподвижен зад един дънер и гледаше към къщата, като търсеше в мрака оцелелия агент.