Чайлд,Лий - Не се връщай

— Съжалявам.

— Грешката не е твоя. Просто се държиш така…

— Как?

— Не искам да наранявам чувствата ти.

— Не можеш. Аз съм военен полицай. И мъж. Нямам чувства.

— Точно това имах предвид.

— Пошегувах се.

— Не се пошегува. Поне не изцяло.

Тя помълча известно време и накрая каза:

— У теб има нещо диво… неопитомено. Гледаш на нещата така, сякаш всичко може да се сведе до „да или не“, „аз или те“, „черно или бяло“, „живот или смърт“… Питам се какво води човека до това състояние.

— Животът — отвърна Ричър. — Поне моят.

— Приличаш на хищник, хладен и безкомпромисен. Като цялата тази история. Предвидил си всичко. Четиримата мухльовци в колата, техните шефове. В момента плуваш към тях, а това означава кръв във водата. Не знам кой ще надвие, но ще има кръв.

— Надявам се, че в момента плувам в обратна посока. Нито ги познавам, нито имам идея къде могат да са.

— Но това ще се промени. Обмисляш го през цялото време и ти личи. Неспокоен си, опитваш се да уловиш миризмата.

— Какво друго да правя? Може би трябва да купя и на двама ни автобусни билети директно до „Левънуърт“?

— Това ли е единствената алтернатива? Затворът?

— А ти как мислиш?

Тя отпи първата глътка кафе от чашата си. Бавно и замислено.

— Съгласна съм с теб и точно тук е проблемът. Чувствам се притеснена, защото съм същата като теб. Е, все още не изцяло. Но като гледам теб, виждам бъдещето си. Ти си това, което някой ден ще бъда и аз.

— Значи мислиш, че си приличаме? Повечето жени твърдят обратното, че съм твърде различен.

— Ти ме плашиш. Плаши ме вероятността да стана като теб. Не съм сигурна, че съм готова. И може би никога няма да бъда готова.

— Не е задължително да се случи. Това е само дупка на пътя. Кариерата ти тепърва предстои.

— Ако победим.

— Ще победим.

— В най-добрия случай ще се отместя от пътя, за да се върна на него. А в най-лошия ще го напусна завинаги.

— Не, в най-лошия случай ще си мъртва или в затвора. Това ще означава, че лошите са победили.

— За теб всичко се свежда до „печеля или губя“, нали?

— Има ли трета възможност?

— Вбесяваш ли се, като губиш?

— Естествено.

— Това е някаква парализираща арогантност. Нормалните хора не се вбесяват, когато губят.

— А може би трябва — въздъхна Ричър. — Всъщност ти не си съвсем като мен. Когато ме гледаш, не виждай себе си. Причината да измина целия този път е много проста — ти си по-добрата версия. Усетих го още по телефона. Ти вършиш нещата както трябва.

— Какво върша както трябва?

— Всичко. В работата си, в живота си.

— Не се чувствам по този начин. Не и в момента. Не ме приемай като по-добрата версия. Щом, гледайки те, не мога да видя каква ще стана, и ти не можеш да видиш в мен какъв си трябвало да бъдеш.

Плочаджията се появи отново, този път с чинии в ръце. Яйца на очи, бекон, препечени филийки. Всичко изглеждаше превъзходно приготвено. Яйцата бяха с хрупкави гладки ръбове. Явно човекът се грижеше добре за своята плоча. Търнър го изчака да се отдалечи и подхвърли:

— От всичко казано дотук е ясно, че ти имаш някакво предпочитание по отношение броя на стаите, без да знам какво е то.

— Честно ли да ти отговоря? — попита Ричър.

— Разбира се.

— Наистина имам едно ясно очертано предпочитание…

— Но?

— Преди това трябва да ти разкажа една история.

— Която е?

— Другата причина, поради която би трябвало да побягна.

— По-точно?

— Иск за бащинство — отвърна Ричър. — Май ще се окаже, че имам дъщеря в Лос Анджелис. От жена, която не мога да си спомня.

> 33

Търнър се хранеше, а Ричър говореше, преразказвайки всичко, което му бяха съобщили официално. „Ред Клауд“, между Сеул и демилитаризираната зона. Кандис Дейтън и нейният дневник. Домът й в Лос Анджелис, загубата на дома й, дъщеря й, колата й, посещението й при адвоката.

— Как се казва детето? — попита Търнър.

— Саманта — отвърна Ричър. — Сигурно й викат Сам.

— На колко години е?

— На четиринайсет, наближава петнайсет.

— Как се чувстваш?

— Зле. Ако е моя, е трябвало да съм бил до нея досега.

— Наистина ли не помниш майка й?

— Наистина.

— Често ли ти се случва?

— Искаш да разбереш дали наистина съм толкова див?

— Да речем.

— Не мисля, че забравям хората, които познавам. Надявам се да е така. Особено пък жените, с които съм спал. А ако ги забравям, принципно няма как да го знам. Човек не осъзнава, че забравя.

— Заради нея ли отиваме в Лос Анджелис?