Чайлд,Лий - Не се връщай

— Да, сър.

Човекът се отърси от вцепенението и започна да действа. На върха на дълъг нож кацна бучка прясна мас, която светкавично се стопи, разнесена с плавни движения по цялата дължина и ширина на плочата. Това вече си беше истински плочаджия в действие. Ричър от опит знаеше, че тези хора или са майстори на плочата, или собственици на заведението. Но никога и двете едновременно. Първият инстинкт на истинския плочаджия е да лъска и търка метала — да го направи толкова гладък, че в сравнение с него тефлонът да изглежда грапав като шкурка. Докато първият инстинкт на съдържателя е да поднесе кафето. Защото първата чаша кафе подпечатва сделката. Преди да консумира нещо, клиентът остава неангажиран. Тоест всеки момент може да стане и да си тръгне. Разбира се, той може да го направи и после — недоволен от това, което му е сервирано, или просто защото си е спомнил за някакъв спешен ангажимент. Но не и ако вече е отпил първата глътка кафе. В такъв случай ще трябва да остави някакви пари на масата. Но знае ли някой колко точно струва чаша кафе в подобно заведение? Петдесет цента? Долар? Два долара?

— Е, вече поръчахме — рече Търнър. — Какво щеше да ми разкажеш?

— Нека изчакаме кафето — отвърна Ричър. — Не искам да ме прекъсват.

— В такъв случай аз имам едно-две неща за изясняване. Искам да науча повече за тоя Морган. Искам да разбера що за човек протяга лапи към моята част.

— И моята — добави Ричър. — Винаги съм бил убеден, че по-лош командир от мен не може да има, но май се оказва, че не е така. Твоите хора в Афганистан пропуснаха две поредни радиовръзки, но той не си мръдна пръста.

— Знаем ли откъде е?

— Нямам представа.

— Може би е един от тях?

— Трудно е да се каже. Логично е частта да се нуждае от временно командващ. Това все още не е доказателство за вина.

— По какъв начин повторното ти назначаване се вписва в техните планове? Би трябвало да искат да се отърват от теб, а не да им се мотаеш в краката.

— Според мен са очаквали да си плюя на петите. Да се превърна в беглец завинаги. Направиха си труда да подчертаят, че никой няма да ме търси. Никакви проследяващи устройства, никакви обвинения във връзка с показанията на Голямото куче. А това е нещо, което няма как да оборя, и заплахата от него е очевидна. Мисля, че в такава ситуация повечето хора на мое място биха хванали гората. Поне такива са били очакванията им. Но не се получи.

— Защото, когато чудовището изскочи от тинята, човек трябва да се бори с него.

— По-скоро става въпрос за прокурорска заповед, кратка и ясна, прикачена към досието ми: заковават ме в момента, в който откажа да им сътруднича. Някаква особена политическа чувствителност, вероятно в кабинета на самия министър. Решението със сигурност не е на Морган. Такива мръсотии не се решават от полковници. Заповедта трябва да дойде от по-високо място.

— От много по-висши офицери.

— Съгласен съм, но от кои по-точно?

Търнър не отговори на въпроса, защото кафето пристигна. Две големи порцеланови чаши и малка кошничка от розова пластмаса с канички сметана и пакетчета захар. Плюс чифт метални лъжички, които бяха толкова миниатюрни, че изглеждаха безтегловни. Ричър вдигна едната чаша, подуши парата и отпи предпазлива глътка. Дебелият ръб на чашата беше студен, но кафето ставаше. Горещо и не чак толкова слабо.

Остави чашата на масата и сключи ръце около нея. Сякаш искаше да я запази на всяка цена. После погледна Търнър в очите.

— И така…

— Едно последно нещо — спря го тя. — Ще ми бъде трудно да го кажа, така че извинявай…

— Какво е то?

— Не трябваше да питам колко стаи ще ангажираме.

— Не му обърнах внимание.

— Но аз му обърнах. И стигнах до заключението, че не съм готова за една стая. Задължена съм ти за всичко, което днес направи за мен. Но това състояние на духа не е най-подходящото за такава ситуация. Имам предвид ситуацията с общата стая.

— Не ми дължиш нищо. Мотивите ми бяха абсолютно егоистични. Исках да те поканя на вечеря. Нещо, което най-после е на път да се случи, макар и при доста по-различни обстоятелства. Не по начина, по който го бях планирал. Но както и да е. Все пак получих това, което исках. Останалото са косвени щети. Затова не ми дължиш абсолютно нищо.

— Чувствам се притеснена.

— Че как иначе? Беше арестувана, а после избяга от затвора. А в момента бягаш да си спасиш живота, като междувременно крадеш пари и коли.

— Не, имам предвид с теб.

— Защо?

— Караш ме да се чувствам неспокойно.