Чайлд,Лий - Не се връщай

Търнър вече сипваше бензина. Беше пъхнала накрайника на маркуча в отвора на резервоара, обърната почти с гръб към него. Бедрото й опираше в колата, а другият й крак беше стъпил на бетонното островче. Беше изпънала гръб с ръце на тила, сякаш искаше да прогони главоболието си. Лицето й беше обърнато нагоре, към нощното небе. Ричър си представи тялото й, слабо и стройно, извито като S под широката риза.

Струваше си. Отвсякъде.

— Касиерката разполага с полицейска радиостанция — подхвърли той. — Засега сме чисти.

— Питал си я? Сега вече със сигурност ще ни запомни.

— Така или иначе ще ни запомни. Корветът бил любимата й кола.

— Да й дадем да направи едно кръгче и да видим какво още можем да измъкнем от нея.

— В такъв случай ще ни запомни завинаги.

— Може би онези смотаняци изобщо не са потърсили помощ. Не е изключено и техните пикапи да са крадени, така че да са си плюли на петите и да са изчезнали в гората.

— Като нищо — кимна Ричър. — Не виждам друга причина да чакат толкова дълго.

— Можем да скрием колата зад мотела. Там няма да се вижда от шосето. Според мен трябва да рискуваме, защото наистина се нуждаем от храна и сън.

Колонката изщрака. Резервоарът беше побрал малко под дванайсет галона бензин. Това означаваше, че или е по-малък, отколкото си мислеха, или стрелката на таблото не показваше точно.

— Е, сега вече е наясно, че и колата не е наша — каза Търнър. — Кой не знае колко бензин побира резервоарът му?

— Дали ще ни върне рестото?

— По-добре да й го оставим.

— Дванайсет долара?! Това е Западна Вирджиния. Ще изглежда твърде странно.

— Кажи й, че пътуваме на юг по това шосе и трябва да изминем адски много километри до сутринта. Така има надежда да разпространи погрешна информация, когато разбере за нас по радиостанцията.

Ричър си прибра рестото от дванайсет долара и петдесет и два цента и небрежно подхвърли, че трябва да стигнат до I-64 още преди разсъмване. Кънтрито продължаваше да се лее, а радиостанцията мълчеше. Жената надникна през прозорчето с малко тъжна усмивка. Сякаш знаеше, че скоро няма да види толкова хубав корвет.

Търнър спря да го качи пред кабинката и подкара обратно към града. Мотелът беше на около триста метра.

— Ще си вземем стая, а след това ще отскочим до ресторанта, става ли?

— Разбира се — кимна Ричър.

Тя замълча за момент, после се обърна и го погледна.

— Колко стаи ще искаме?

Той също замълча за момент.

— Нека първо да хапнем, а след това ще отидем в мотела.

— Защо?

— Имам да ти казвам нещо.

— Какво?

_Саманта Дейтън_.

_Сам_.

_Четиринайсетгодишна_.

— Дълга история. Но първо да си поръчаме.

> 32

Ресторантът се оказа хубава селска кръчма. Ричър беше виждал хиляди такива. Имаше си типичния чернокож мъж с бял потник зад плота, който обслужваше огромна и мазна гореща плоча, дълбока цял метър и широка два. Имаше си изподраскани чамови маси и сбирщина от столове, миришеше на застояла мазнина и прясно кафе. Клиентите бяха двама старци със сламени шапки — единият седнал далече вляво от входната врата, а другият максимално вдясно. Вероятно не се понасяха. Сигурно бяха жертви на тристагодишна фамилна вражда.

Търнър избра една маса в средата, на равно разстояние от тях. При сядането им столовете остро изскърцаха по дъсчения под. Нямаше меню. Липсваше и обичайната черна дъска с изписаните върху нея специалитети на деня. Това беше друг тип заведение. Тук поръчките си бяха чиста телепатия между готвача и редовните клиенти. А новите сигурно трябваше да комуникират на висок глас с него. И наистина, той повдигна брадичка и извърна дясното си ухо към тях.

— Омлет — подвикна Търнър. — С гъби, пресен лук и чедар.

Реакция нямаше.

Никаква.

Търнър повтори поръчката си, този път по-високо.

Нищо. Човекът зад тезгяха дори не помръдна. Стоеше абсолютно неподвижно, с вирната брадичка и поглед, зареян в нищото. Приличаше на стар търговец, обиден от ниска оферта.

— Какво е това място? — прошепна Търнър, навеждайки глава към Ричър.

— Ти си ченге. Да виждаш някъде тиган за омлет?

— Не. Виждам само една плоча.

— Значи можеш да предизвикаш ентусиазъм у този човек само ако си поръчаш нещо на плоча.

Търнър замълча за момент, после отново се обърна към тезгяха.

— Две яйца на очи върху препечени филийки и отделно бекон.

— Да, госпожо — отвърна чернокожият мъж с потника.

— Същото и за мен — добави Ричър. — Плюс кафе.