Хиляда нощ - Том I (Том I)

Донесъл той тигана, подредил в него рибите, след като ги почистил, изпържил ги от едната страна и ги обърнал от другата. Изведнъж стената се разтворила и от нея излязъл черен роб — сякаш не човек, а бик, в ръцете му — ствол от зелено дърво.

— Риби, риби, помните ли стария завет, върху който дадохте обет? — викнал той с висок страшен глас.

Надигнали рибите глава от тигана и заредили същото двустишие. Робът ги обърнал с дървото и те станали на черен въглен. После излязъл, откъдето бил влязъл.

— Това нещо не може да остане скрито! — възкликнал султанът. — Сигурно съдбата на тези риби е удивителна!

Наредил да доведат рибаря, а когато той се появил, го запитал:

— Откъде са тези риби?

— От езерото между четирите върха зад планината над града ни!

— Колко дни път има дотам?

— Господарю мой, пътят дотам е половин час!

Зачудил се султанът и наредил на няколко войници да го придружат до посоченото място. Вървели, що вървели, изкачили се на планината, после слезли в широка долина, която никога не били виждали. Султанът и войниците се учудили на езерото, в което рибите били в четири цвята — бели, червени, жълти и сини. Царят наредил да разпънат шатрите до езерото. Всички се настанили, а той извикал везира и му рекъл:

— Тази нощ да ме оставиш сам — аз ще потърся тайната на езерото и неговите риби. А ти кажи на свитата: „Султанът се е поразстроил и ми нареди да не позволявам на никого да влиза при него!“

Преоблякъл се царят, запасал си меча, промъкнал се между свитата. Вървял, що вървял, цяла нощ, до сутринта. Станало му горещо, починал си, пак тръгнал и вървял през целия ден и през втората нощ, та до сутринта. Най-после в далечината му се мярнал дворец, изграден с черни камъни и укрепен с железни пръти. Едното крило на портата му било открехнато. Спрял царят пред портата и леко почукал. Никакъв отговор. Почукал втори и трети път — пак същото. „Сигурно няма никой!“, си казал той, набрал смелост и се промъкнал през портата в дворцовия коридор. Поел си дъх, набрал смелост и тръгнал по него. Дворецът бил подреден, по средата имало фонтан, заобиколен от четири звяра, отлети от червено злато, от устата им плискала вода, във въздуха летели птици и целият дворец бил покрит с мрежа, която не им позволявала да се издигат нависоко. Всичко това учудило царя, но му станало и тъжно, че не среща никого, който да му разкаже за езерото, за рибите, за планините и двореца. Седнал да поразмисли и внезапно чул стон от тъжна уста, която редяла следните стихове:

Султанът тръгнал към звука и спрял пред завесата пред мъжката гостна. Повдигнал я и видял мъж върху трон, който се издигал на лакът от земята. Бил момък красив, строен на вид, със сладък език, с чело като цвете, с бузи зачервени, с бенка върху горната част на бузата, сякаш точка от амбра. Зарадвал се царят, като го видял, поздравил то, но момъкът си седял, без да стане, наметнат с копринен халат със златна везба, с измъчено лице. Той отговорил на поздрава и рекъл:

— Извинявай, господарю, че не мога да се изправя!

— Момко! — заговорил царят. — Я ми разкажи за онова езеро и за многоцветните му риби, за този дворец. И още — защо си сам и защо плачеш?

— Как да не плача, щом съм ето така! — отговорил момъкът. Протегнал ръка към полите на дрехата си, надигнал ги — и що да види царят! Долната му половина и краката му били от камък.

— Знай, царю — заговорил младежът, — че тези риби са цяло чудо: ако с перо се запише и око го зърне, от всеки, който словото цени, сълза то ще изтръгне! Моят баща беше цар на този град. Той се казваше Махмуд и беше прочут като мъдър цар на Черните острови. Седемдесет години ги управлява и тогава умря. Аз наследих властта му, ожених се за братовчедка си, чичовата ми щерка. Любовта й към мен беше огромна, дори когато отсъствах, тя не хапваше и не пийваше, докато не се върна. Така живях в доволство пет години. Един ден тя отиде в хамама. Разпоредих се на готвача да приготви вечерята, върнах се в двореца и позадрямах. Наредих на две слугини да ми правят вятър на лицето. Поразтревожих се, че жена ми закъснява, не ме хващаше сън, само очите ми бяха затворени, а душата ми — будна. Тогава чух как едната говори на другата: