Тогава царският син вдигнал очи към небето и изрекъл:
— О, ти, който отговаряш на молитвата на всеки, който е в нужда! Дари ми победа срещу врага ми, махни го от пътя ми! Ти можеш всичко, каквото пожелаеш!
Чул гулът молитвата и изчезнал начаса.
Върнал се царският син при баща си и му разказал какво му се е случило. А разгневеният баща наредил да погубят везира, който бил нарушил повелята му да не се отделя от сина му.
* * *
— А ти, царю, повярва на този знахар! — продължил везирът. — Ще те погуби той теб най-жестоко! Нищо, че му правиш добрини — гибел ти готви той! Не видя ли — излекува болестта върху тялото ти с нещо, което държеше в ръка! А сигурен ли си дали няма да те погуби с друго нещо, което ще държиш?
— Прав си! — казал цар Юнан. — Може би наистина е така! Може би този знахар е дошъл като нечий съгледвач, за да ме погуби!
— Изпрати веднага да го извикат! Дойде ли — отсечи му главата!
Царят изпратил да доведат знахаря. Дошъл той, без да знае какво му е писано от Всемилостивия, или както се казва в такива случаи:
Защо трепериш за съдбата си, страхливец?
Всевишният добро и зло раздава!
Щом нещо е записал той — не го изтрива,
пощада или смърт — едничък той решава!
— Знаеш ли защо те извиках? — казал царят. — Няма да съм спокоен за живота си, ако не те погубя! Ти ме излекува с нещо, което държах в ръката си — а дали няма да ме убиеш с нещо, което ще помириша!…
— Царю, това ли ти е отплатата — да плащаш за доброто със зло? — запитал знахарят.
— Трябва, трябва веднага да бъдеш убит!
Руян разбрал, че ще загине, разплакал се, съжалил за стореното добро, както е казано:
Умът човешки само външно е щастлив!
Стреми се той от майчиното мляко
към друм широк, ала дорде е жив,
завои, кал, неравности го чакат.
Съвет му дадох, но уви — прие лош чужд съвет.
А моят ме лиши от чест и ме събори в бездна.
Щях по-спокойно да умра и без да дам такъв съвет!
Въздържайте се от съвети, вий, идващи след мене!
И когато се убедил, че царят непременно ще го погуби, рекъл:
— Царю! Щом непременно трябва да бъда убит — нека да отида до дома да даря лечителските си книги. Имам една книга — тя е от особена по-особена! Ще ти я оставя в дар, за да я пазиш в съкровищницата си.
— Каква е тази книга? — запитал царят.
— В нея има нещо, което не се мери с пари! А най-малката тайна, която крие, е, че щом отсечеш главата ми — трябва да я отвориш, да разгърнеш три листа и да прочетеш три реда на страницата отляво. Тогава главата ми ще отговори на всички въпроси, които ще ми зададеш!
Зачудил се царят, затреперил от вълнение:
— Значи, знахарю, главата ти ще приказва, след като я отсека, така ли?
— Да, царю, точно това е чудото!
Царят го изпратил под стража до дома му. Знахарят си уредил нещата, а на следващия ден се явил сам пред дивана. Застанал пред владетеля, а в ръцете му — древна книга и кутия, а в кутията — прашец. Седнал той и се разпоредил:
— Донесете ми съдина!
Донесли му съдина, той насипал в нея прашеца, разбъркал го и рекъл:
— Царю, вземи тази книга, но не я отваряй, преди да отсекат главата ми! Отсекат ли я — да я сложат в тази съдина, кръвта ще престане да капе. Пък после отвори книгата!
Замахнал палачът и отсякъл главата на знахаря, поставил я в съдината с праха. Кръвта спряла да тече и главата отворила очи. Разтворил царят книгата, но листата й били залепнали един за друг. Сложил пръст в устата си и го близнал с език. Разгърнал първия лист, после втория и третия. Книгата се разлиствала с мъка. Разгърнал шест листа, огледал ги — по тях нищо не било написано.
— Знахарю, че в тях нищо няма написано! — казал царят.
— Разлиствай по-нататък! — казала главата.
Разлиствал той по-нататък и си плюнчел пръстите. И след малко отрова пропълзяла по тялото му — защото книгата била отровена.
Разтреперил се царят, завикал, закрещял:
— Отрова пълзи по тялото ми!
А знахарят Руян занареждал:
Те властваха и дълго властта им продължи!
Миг само — и се свършва със властта!
Щом умно съдят — и съдбата ги щади,
но щом гнетят — преследва ги гнетът,
объркват се душите им в лъжи
и грабва ги без милост вечността!…
Щом знахарят Руян произнесъл тези стихове, царят рухнал мъртъв.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че рибарят рекъл на ифрита:
Читать дальше