Хиляда нощ - Том I (Том I)

— Той е мой приятел! — възразил царят. — Той ме излекува с нещо, което аз само държах в ръката си! Отърва ме от болест, пред която лечителите бяха безсилни! Как може да говориш така за него!? Че аз от днес всеки месец по хиляда динара ще му давам! И царството си да разделя с него — пак ще му е малко! Мисля, че говориш това само от завист — както е станало и с владетеля Синдбад!

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила приказката, разказана от царя:

— Разправят, че едно време персите имали цар на царете, който се казвал Синдбад. Обичал да ловува. Имал си той сокол. Сам го бил отгледал и не се отделял от него нито денем, нито нощем.

Тръгнал веднъж на лов, взел на ръка и сокола си. Вървели, що вървели, стигнали до една река и разпънали ловната мрежа. Ето че една газела попаднала в нея.

— Само някой да изпусне газелата откъм своята страна — убивам го! — възкликнал царят.

Започнали да стесняват ловната мрежа около газелата, но ето че тя се появила точно пред царя. Изправила се на задните си крака, а предните свила на гърдите си, сякаш искала да целуне земята пред него. Навел се царят към нея, а тя — хоп! Прескочила над главата му и избягала. Царят се спуснал по следите й. Настигнал я при една планина и пуснал сокола след нея. Започнала птицата да кълве очите на животното, докато го ослепила и обезсилила. Царят ударил газелата с копие, съборил я, слязъл от коня, заклал я, одрал я и я закачил на седлото си.

Времето било горещо, мястото — сухо и безводно. Ожаднял царят, огледал се и забелязал дърво, от което като масло капела вода. Снел той ръкавицата си, откачил съдината от шията на сокола, напълнил я с онази вода и я надигнал към устните си, но соколът ударил с крило по съдината и я съборил. Взел царят за втори път съдината и я напълнил. Мислел, че и соколът е жаден, и я поставил пред него, но той пак я блъснал с крило и я съборил. Разгневил се царят, напълнил за трети път съдината и я поставил пред коня си, но соколът пак я обърнал!

— Аллах да те прокълне, пакостна птицо! — възкликнал царят. — Не ми даде да пия, не пи сам, не даде и на коня ми!

Замахнал с меча си и му отсякъл крилете. А птицата протегнала шия, сякаш да му направи знак с глава: „Погледни дървото!“ Вдигнал царят поглед — върху дървото змия, която леела отровата си по кората му. Мъчно му станало. Възседнал коня и се върнал при хората си. Когато седнал на трона си, соколът още стоял на ръката му, но скоро потръпнал и умрял. Изохкал владетелят от мъка и скръб, че убил сокола, който го бил спасил от гибел…

Ето това се случило на цар Синдбад…

— О, владетел на великите творения! — възкликнал везирът. — Аз правя само онова, което съм длъжен! Видях злото — и те предупредих! Разбереш ли истината — ще се спасиш! А иначе ще загинеш, както загинал везирът, който измамил сина на един цар…

Този цар имал син, който обичал да ловува. Имал и един везир. Царят му наредил да придружава сина му. Тръгнал веднъж синът на лов, тръгнал с него и везирът. Забелязали някакъв звяр. Спуснал се царският син след него, но го изгубил от очи — животното изчезнало в далечината. Везирът останал да го чака. Объркал се синът, не знаел накъде да тръгне. И ето — край пътя седи неволница и плаче.

— Коя си ти? — запитал царският син.

— Дъщеря съм на цар от Индия! — отговорила тя. — Пътувах из равнината, приспа ми се и съм паднала от кобилата. И се обърках…

Съжалил я царският син, качил я на коня си и седнал зад нея. Яздили, що яздили, стигнали до някаква гора.

— Господарю! — рекла му неволницата. — Иска ми се да сляза за малко по нужда.

Помогнал й той да слезе. Чакал, чакал, но тя се позабавила. Нетърпението го заставило да тръгне да я търси. Оказало се, че била женски гул — момъкът я чул как говори на децата си:

— Ей, дечица, днес ви докарах един охранен момък!

— Дай ни го, мамо, да си натъпчем коремите!

Царският син разбрал, че с него е свършено. Разтреперил се, върнал се при коня. Излязла и жената гул, забелязала, че е изплашен и трепери.

— Защо си изплашен? — запитала тя.

— Имам враг и се боя от него! — отговорил той.

— А защо не платиш на врага си — и да остане доволен!

— На него пари не са му достатъчни! Той ще се зарадва едва след като ми отнеме живота!

— Щом си толкова нещастен — защо не се обърнеш за помощ към своя Аллах? Това е достатъчно, за да можеш да избегнеш и тази беда, и бедите, които ти кроят онези, които те плашат!