Хиляда нощ - Том I (Том I)

А подобни примери от самите приказки са десетки и стотици. Впоследствие арабските съставители са съкратили максимално тези подробности, оставяйки само романтичната римувана интермедия: „Но ето — нежно слънцето изгряло и Шахразад тук приказката спряла… И през еди-коя си нощ тя продължила.“

Може би в безкрайните ориенталски нощи за професионалните разказвачи, заменящи съвременните книжки и телевизионни сериали, това са били професионални прийоми, чрез които се развива и повтаря до безкрайност един любим мотив, слушан с желание от хората, насядали около бедуинския огън или в двореца на някой всесилен ориенталски велможа, но за съвременния читател, включително арабския, това би било просто непоносимо. Именно по тази причина съставителите на различните арабски издания справедливо съкращават подобни ненужни многословия и ги заменят с простото „той разказал какво се случило с него“ и продължават развитието на сюжета. Ние подходихме също по този начин, вземайки за основа на текста именно споменатите „съкратени“ издания.

Методът на паралелния превод се наложи обективно по още една причина. Тук отново се намесва субективният подход на арабските съставители и редактори, които нерядко по една или друга причина „свалят“ една или друга приказка — всеки според вкуса си, според разбиранията си. Във всяко едно, без изключение, от посочените „съкратени“ издания липсва една или друга приказка. При това положение паралелният превод е просто задължителен. Той се налага и от друга гледна точка, също продиктувана от отделните съставители — това са съкращенията в текста, който са редактирали: един задрасква един пасаж, друг — стихотворение или куплет от стихотворение, един — някой по-„еротичен“ цитат, друг — прекалено „революционно“ или „еретично“ изказване. Това наложи в нашия превод да допълваме текстове от едно издание с изпуснати в него, но съществуващи в друго издание текстове с цел да се доближим до възможно най-пълния оригинален текст на тази вечна безкрайна поема.

Впрочем същите слабости се съдържат и в други чуждоезични преводи. Едни съкращават проблемите, свързани с ислямската религия (предимно руските), други — „еротичните“ текстове и сцени (английските), трети — труднопреводимите ориенталски мъдрости и притчи (френските).

По такъв начин можем да направим извода, че нашият, българският превод на „Хиляда и една нощ“ може да се сметне като един от най-пълните и най-издържани.

Пиша тези редове в Абу Даби, столицата на Обединените арабски емирства, няколко месеца преди първия превод на български език на „Хиляда и една нощ“ да види бял свят. Местните хора, въпреки различния си социален и политически статус, са предимно богати хора — Аллах е дал на тази суха безплодна пустиня достатъчно подземни дарове, за да живеят в разкош в близките столетия. В същото време в течение на по-малко от три десетилетия след обявяването на своята независимост те психологически са претърпели малко промени, останали са първични бедуини, оказали се по волята на Аллах едни от най-заможните хора в света. Собственици на огромни луксозни вили, обзаведени с най-скъпи кристални полилеи, позлатени прибори за храна, разкошни мебели от скъпа дървесина, облицовани с коприни, с мощни охладителни инсталации, спасяващи ги от страшната пустинна жега, със супермодерен, суперкомпютризиран бит, с най-модерни мобифони в огромните джобове на белите им галабии, те продължават да седят на земята, да се хранят с ръце, а любимото им място на почивка си остава бедуинската шатра, разпъната в широкия двор под палещите лъчи на южното слънце. А нравите им — това са същите първично-наивни, хитро-простовати, откровени и открити до безкрайност нрави на героите от „Хиляда и една нощ“. За завиждане е, че са ги запазили в нашия жесток век.

Когато един от гостите на един такъв патриархален мъжки „маджлис“ (жените не се показват пред чужди мъже, те са в своята половина, в харема), един младеж — студент в местния университет, също в снежнобяла галабия, с куфия и оккал на главата, сподели с дядо си, пред когото бе коленичил почтително, изчаквайки старецът да си вземе най-напред от тлъстото месо на печената камила, че съм превел „Хиляда и една нощ“ на прекалено непознатия му чужд български език, старецът поглади замислено бялата си патриаршеска брада, изгледа ме изпитателно и учудено с острия си черен поглед, измънка едно „Боже опази!“ (явна предпазна мярка за всеки случай, че може да каже и нещо еретично, неосветено от религиозната догма) и запита простичко: