Джеймс Ролинс: Джейк Ренсъм и Кралят на черепите

Най-важният урок обаче бе останал неизречен.

Как да изпълниш даденото обещание.

Момчето повдигна пакета към гишето. Копнееше да надзърне в него, но обещанието си беше обещание. Вместо това се взря в адреса, изписан върху кафявата опаковъчна хартия. Произнесе го на глас.

Норт Хемпшир… Кънектикът…

Представи си дългия път, който пакетът щеше да измине. Искаше му се да го придружи, да отлети до някоя екзотична страна.

Момчето проследи с пръст името, изписано на най-горния ред:

Джейкъб Бартоломю Ренсъм

Толкова много имена за един човек. Детето поклати глава и плъзна пакета през отвора. Той падна тежко на другия плот.

След като изпълни даденото обещание, се обърна и се насочи към изхода. „Джейкъб Бартоломю Ренсъм“ прошепна то, докато слизаше по стъпалата пред пощата.

След като има толкова много имена, трябва да е някой важен човек.

Може би принц или поне благородник.

Един въпрос го измъчваше и щеше да го измъчва в продължение на много години.

Кой всъщност бе Джейкъб Бартоломю Ренсъм?

Първа част

Три години по-късно

1.

Училищна скука

Джейк Ренсъм седеше на чина и се молеше стрелките на часовника да отброят колкото се може по-бързо последните минути от часа му по история.

Още двайсет и четири минути и той щеше да бъде свободен.

Да се озове далеч от прогимназията „Мидълтън“ за цяла седмица!

Най-после щеше да свърши малко истинска работа. Вече бе съставил план какво ще прави през всеки един ден от едноседмичната ваканция: да изследва богатото находище от вкаменени черупки на древни мекотели, които бе открил в каменната кариера зад дома си, да присъства на премиерата на „Необикновени кварки и още по-необикновени квантови загадки“, най-новата книга на един от любимите му физици, и да вземе автограф от него, да чуе първите четири лекции на прочут антрополог относно канибалските племена в Борнео (кой да предположи, че сотираните очи имали сладък вкус?), и още, и още.

В момента обаче се вълнуваше единствено от това, последният училищен звънец да бие колкото се може по-скоро, за да го освободи от затвора, наречен осми клас.

Бягството не се очертаваше да бъде лесно.

Преподавателката по история, професор Агнес Траут, плесна с костеливите си ръце и отново привлече вниманието му. Бе застанала отстрани на катедрата. Висока и слаба като парче тебешир, тя изглеждаше също толкова суха и скучна. Вдигна поглед над събраните си длани и огледа класа.

— Имаме време за още един доклад — обяви тя.

Джейк извъртя очи. Ох, ужасно…

Класът споделяше реакцията му. Из стаята се разнесоха охкания и пъшкания, но единственото, което постигнаха те, бе да накарат преподавателката да присвие устни в още по-тънка линия.

— Можем да чуем още два доклада и да останем след последния звънец — предупреди тя.

Класът замлъкна на бърза ръка.

Професор Траут кимна и се върна на бюрото си. Проследи с пръст списъка от имена и избра следващата жертва, която да изнесе доклад. На Джейк му се стори забавен начинът, по който слабите и рамене се повдигнаха към ушите. Добре знаеше кое е следващото име в списъка, съставен по азбучен ред, но то като че ли изненада преподавателката.

Тя се изправи и изви устни в недоволна усмивка.

— По всичко изглежда, че следващият доклад ще бъде изнесен от Джейкъб Ренсъм.

В класната стая се понесе нова вълна от стонове. Преподавателката дори не си направи труда да усмири класа. Очевидно вече съжаляваше за решението си да изиска още един доклад, преди да излязат във ваканция. Но след като бе прекарал повече от година в нейния курс, Джейк добре знаеше, че професор Агнес Траут е вманиачена на тема ред, дисциплина, правила. Интересуваше се повече от наизустяването на дати и имена, отколкото от задълбоченото разбиране на историческите процеси. Затова, след като бе направила първата крачка, тя нямаше друг избор освен да го покани да излезе пред класа.

Джейк остави на чина учебниците и бележките си. Беше запаметил целия си доклад. Стана и с празни ръце и се запъти към черната дъска, приковавайки погледите на съучениците си. Макар миналата година да бе прескочил един клас, той си оставаше втори по височина. За нещастие, да се открояваш в тълпата невинаги бе предимство, особено в училище, особено след като си прескочил. Въпреки всичко, Джейк вървеше към дъската с изправени рамене. Сякаш не забелязваше погледите, устремени към него. Той не робуваше на модните тенденции и сутрин обличаше първото, което попаднеше пред очите му, независимо дали бе чисто, или не. Затова днес се оказа облечен в протрити джинси, стари баскетболни кецове, избеляло зелено поло и разбира се, задължителното за училището морскосиньо сако с бродирана върху джобчето му златиста училищна емблема. Дори пясъчно русата му коса бе пропуснала последната мода, която изискваше момчетата да се подстригват съвсем късо. Вместо това, тя покриваше цялото му чело.