Джеймс Ролинс: Джейк Ренсъм и Кралят на черепите

Маянска пирамида.

Древната постройка лежеше погребана под изкуствена планина.

Но това не беше най-голямата ѝ тайна.

Съвсем не.

Хенри опипа канапа, увит здраво около пакета. Изпрати безмълвно извинение и молитва към Ричард и Пенелопе Ренсъм.

Водата достигна до устните му и той усети песъчливия ѝ вкус. Изплю и се закашля. Погледът му се замъгли. Пред очите му затанцуваха светлини.

Не, не бяха какви да е светлини…

Съсредоточи се въпреки паниката.

Светлини от факли прорязваха мочурливата джунгла и приближаваха. Блещукаха пламъци. От тъмните сенки изникнаха дузина воини. Бяха полуголи, носеха единствено набедрени препаски. Лицата им бяха изрисувани с въглен и черна боя. Неколцина приближиха с опънати лъкове, кремъчните върхове на стрелите им сочеха право към него. Други носеха пушки през рамо.

Ловците бяха открили плячката си.

Една по-едра фигура си проправи път между тях. Главатарят на бандитите. Хенри обаче добре знаеше, че това съвсем не са бандити, както и Монтаня де Хеусос не е обикновена планина.

Нападателите също криеха страховита тайна.

Хенри чу познатото вум-вум в далечината. Към горящия лагер се бяха насочили хеликоптери — военни хеликоптери. Преди да избяга той бе успял да изпрати сигнал за помощ по радиостанцията.

Ех, ако бяха дошли по-рано…

Високият предводител на бандитите пристъпи напред и приклекна на едно коляно.

Хенри се опита да види лицето му, но то оставаше в сянката, извън обсега на факлите. Облечен в дълъг кожен шлифер и нахлупил широкопола шапка, той приличаше повече на призрачна сянка, отколкото на човек от плът и кръв.

Протегна дървен прът със стоманена кука накрая. Хенри знаеше, че непознатият не му предлага помощ, не се опитва да го измъкне от подвижните пясъци. Искаше пакета. Опита се да го скрие под водата, но движенията му бяха прекалено бавни. Мъжът протегна пръта и издърпа пакета от пръстите му.

Хенри се пресегна да го сграбчи, но вече не можеше да го достигне.

Предводителят на бандитите се изправи. Подхвърли ловко пакета, който се приземи в разтворената му длан. Хенри зърна за миг костеливите му пръсти, които завършваха с дълги, заострени нокти. Като на граблива птица.

Мъжът захвърли пръта и се накани да си тръгне.

— Благодаря ви, доктор Бетел — изрече той с дрезгав шепот с необичаен акцент. — Оказахте се изключително полезен.

Със сетни усилия Хенри задържа врата си изправен. Устните му се показаха и изплю водата от устата си.

— Никога няма да го получиш! — приглушените му думи бяха последвани от горчив смях на задоволство.

Водачът на бандитите се обърна рязко. Очите му проблеснаха в сянката, която хвърляше периферията на шапката му. Светеха ярко в заобикалящия ги мрак, видът им бе зловещ и неестествен.

Те се присвиха и се взряха в Хенри, който потъваше под повърхността на блатото. Водата сякаш стана още по-студена от погледа на мъжа.

Главата на Хенри започна да се покрива, но той отвърна безмълвно на най-мрачните подозрения на водача на бандитите. Закъсня.

Чу вика на главатаря. Представи си как мъжът разкъсва пакета, който бе пазил толкова самоотвержено. Знаеше какво ще намери в него — изсъхнали палмови листа, прегънати и вързани с канап.

Хенри потъваше във водата, но въпреки това чу гневния вик на предводителя на бандитите. Мъжът най-сетне бе осъзнал, че тук, в сянката на Планината на костите, нищо не е такова, каквото изглежда.

Нито бандитите, нито планината…, нито дори пакетът, овързан с канап.

Всичко бе измама.

Целта на бягството на Хенри бе да отведе преследвачите си по лъжлива следа, да ги отдалечи от верния път. Макар съзнанието му да потъваше в мрак, докато самият той се отпускаше в последната и вечна прегръдка на джунглата, на устните му се появи усмивка.

Тайната бе на сигурно място, запътила се там, където ѝ беше мястото.

За да остане скрита, докато е необходимо.

Никой не обърна внимание на дребничкото момче, което изкачи двете стъпала пред входа на пощата в Белиз Сити. В ръцете си държеше пакет, завързан с канап. Зад него ярко блестеше океанът. Момчето и дядо му, индианци от племе, произлизащо от маите, бяха пътували цял месец, докато стигнат крайбрежието. Бяха се придвижвали внимателно, предпазливо, през цялото време бяха нащрек.

Дядото познаваше всички стари пътеки, използвани от древния му народ, дори най-тайните от тях. По време на дългия преход бе предал на момчето голяма част от своите знания — как да облекчи зъбобол с помощта на сок от дървото чикле, как да запали огън с кремък и прахан, как да се промъква в джунглата така, че никой да не го чуе.