Joro - Unknown

— Извинете, капитане — шеговито рече Сам и взе чашите от ръцете му, за да може той да се преоблече. Изобщо нямаше вид на човек, който е засрамен или съжалява за нещо. Знаеше, че строгостта на брат му е само поза, че зад грубата маска се крие добър човек, прекрасен брат, самотен мъж, който би простил, стига да може.

* * *

Скай и Саймън излязоха да се поразходят из градината на болницата. Алеите бяха пълни с облечени в бяло медицински сестри, които бутаха колички с болни. Няколко огромни клена хвърляха сянка наоколо. Павираните пътеки бяха очертани с ниско подрязани чемширени храсти. Цветните лехи преливаха от златисти невени и ярки цинии. Скай обичаше градините и когато попаднеше в някоя, обикновено изпитваше желание да я нарисува. Но не и тази.

Откриха свободна каменна пейка и тя немощно се отпусна на нея. Беше на крак по-малко от десет минути, но вече се чувстваше изтощена. Виеше й се свят, затова побърза да се облегне назад.

Саймън извади пакет цигари от джоба си. Запали една и издуха дима над главата на Скай. По начина, по който го стори, личеше, че е раздразнен. Жена му вдигна очи към него.

— Какво има? — попита.

Той сви рамене.

Опита се да потисне тревогата си. Все пак тя беше болната и имаше нужда от грижи и внимание! Само че беше прекалено чувствителна към настроенията на съпруга си, към потребностите и капризите му. Беше свикнала да му дава всичко, което поиска.

Помнеше странните настроения на баща си. Хю Ренуик имаше навика да кръстосва из ателието си, хвърляйки гръм и мълнии, или пък да се цупи и мълчи сърдито дни наред заради незначителни неща. В подобни случаи майка й бе много внимателна към него; тя и сестрите й — също.

— Още колко ще им позволиш да те държат тука? — попита Саймън.

— Не знам. Сега, когато раните ми започнаха да заздравяват, всички се опитват да ме убедят да се подложа на възстановителна терапия.

Той се изсмя.

— Какво? В компанията на онези пияници и наркомани?

— Да. В отделението за онези, които злоупотребяват с определени субстанции.

— Не може да обмисляш подобно предложение сериозно!

— Още не съм дала отговор.

— Това ще се отрази пагубно върху творчеството ти, Скай. Ще те обезличи. Ще се превърнеш в поредния посредствен конформист. Много си пиела! Голяма работа! Да не си някоя скучна домакиня? Та ти си скулптор, за бога!

— През по-голямата част от времето съм прекалено пияна, за да творя — възрази тя, без да вдига поглед от отпуснатите си в скута ръце. Опита се да се сети кога за последен път беше докосвала глина.

— Спомни си за всички художници, които са пиели. И за всички гениални писатели. Ти си емоционална и това личи в творбите ти. И ако алкохолът те отвежда към върха, тогава ще ти кажа: продължавай да пиеш! — Той се премести по-близо до нея. — Не искам да се лиша от компания в пиенето.

— Знам — каза Скай.

Дълбоко в душата й се боеше, че ако двамата със Саймън не пият, просто няма да могат да се понасят и да живеят заедно. Връзката им се крепеше на алкохола. Повечето от спомените им бяха спомени от пиянски дни и нощи. Диви вечери, през които идеите се лееха с по-голяма скорост от уискито, обеди в тоскански стил с вино и гроздова ракия, когато двамата си представяха, че отново изживяват медения си месец в Бадия. Но имаше и други спомени — за ожесточени пиянски свади, вечери, в които виното им действаше така, сякаш беше силен алкохолен концентрат. Не биваше да забравя за това.

— Бутилка «Салон-сегюр» те кара да се чувстваш жив — отбеляза Саймън. — Или пък невероятно португалско вино. Спомняш ли си пътуването ни до Алгарве? Когато шест дни се разхождахме голи из хотелската стая, ядяхме скариди и пиехме страхотно бяло вино?

— Да, спомням си — кимна тя.

Той измъкна молив, опъна един лист хартия на коляното си, погледна Скай и започна да я скицира.

Тя се облегна назад и се опита да се отпусне. Саймън беше добър художник. Днес беше в приповдигнато настроение, защото един известен колекционер беше харесал картините му и се беше съгласил да посети студиото му. Това обаче не беше достатъчно за нея да се освободи от чувството си за вина — нейните творби се ценяха много по-високо в артистичните кръгове от тези на съпруга й. Знаеше, че това действа потискащо на Саймън, и страдаше заради него.

Затвори очи. До слуха й достигаше поскърцването на графита върху хартията. Жестът му беше толкова мил, напомняше й за доброто старо време, когато беше влюбен в нея и не пропускаше възможност да я рисува навън, озарена от слънчева светлина. Скай имаше цяла кутия, в която пазеше десетки прелестни скици, излезли изпод ръката на Саймън — така както майка й пазеше рисунките на Хю. Скай се чувстваше горда, че е обичана от художник, и знаеше, че е красива, макар русата й коса да беше разрошена и лицето й да бе прекалено бледо.