Joro - Unknown

Това огорчаваше Каролайн повече от ходенето на лов. Защото Скай правеше същото като баща им.

_14 март 1973 година_

Скъпи единствен Джо,

Аз имам две сестри. Клий и Скай. Клий е най-добрата ми приятелка, а Скай е красивата ни мъничка сестричка. Иска ми се трите да бяхме в един и същи клас. Понякога ни се иска да си говорим така, че никой да не ни разбира, и дори го правим! Трудно е да ти обясня, но аз знам какво си мислят те и те знаят какво си мисля аз. То е като магия — магията да имаш сестри.

Твоя приятелка,

Каролайн

_19 юни 1973 година_

Скъпа Каролайн,

Ами той определено не е магия, но е доста сладък. Сам. Добрият стар Сам, моето малко братче. Той наистина е бебе — роди се съвсем наскоро. Цяла вечер грачи като гларус. Онзи ден го изведох на разходка с лодката си, а майка ми повика бреговата охрана. Наистина се беше притеснила. Говореше неща за това, че — Сам не знаел да плува (той е с размер на риба камбала), само че пропусна най-важното. Момчето обожава водата. И лодките. Кълна се, че му се искаше да изругае, само дето не може да говори.

До скоро,

Джо

> Четвърта глава

— Мама признава, че Скай пи повече от нормалното — сподели Клий, повдигайки вежди. Предната вечер, когато Каролайн дежуреше в болницата, средната й сестра беше останала вкъщи при семейството си, но поддържаше връзка с Каролайн по телефона. Сега се чувстваше виновна, личеше си по прекалено ведрите нотки в гласа й.

— Като половин бутилка водка например? — попита Каролайн.

Денят тъкмо започваше. Двете сестри отиваха към «Хълма на светулките», за да вземат Огъста и да я откарат в болницата. Клий седеше зад волана на волвото си и когато зави към имението, очите на Каролайн се спряха върху големите бели кораби, показали се на хоризонта. Припомни последните думи, изречени от Скай предната нощ.

— Каза ли на Скай, че Джо Конър е тук? — попита неочаквано.

— Господи! Защо питаш? — възкликна Клий.

Беше прекалено ядосана, за да отвърне. Нощта, прекарана в болницата, я беше изтощила. Освен това мразеше тези сестрински триъгълници, в които двете знаеха нещо, което третата не трябваше да научава. Не понасяше да споделя тревогите си с Клий, а след това да чуе за тях от Скай. Или да съобщи някоя клюка на Скай и само два часа по-късно да чуе развълнувания глас на Клий да й съобщава големите новини по телефона. Беше невъзможно да имаш тайни от сестрите си.

— Защото се е блъснала, докато е карала към дока. Отивала е да се срещне с него — уведоми сестра си Каролайн.

— Така ли?

— Мисли, че ако не се е била родила, всички стоварили се върху ни нещастия са щели да ни избягнат.

— Беше пияна. Мислех, че ще отиде да си легне — заоправдава се Клий. — Когато ме попита за кораба на Джо… Не вярвах, че ще се качи на колата си и ще хукне натам. Нямаш представа как се чувствам при мисълта, че е катастрофирала заради мен!

— Престани да се самообвиняваш.

— Не мога. Не трябваше да й позволявам да ми затвори телефона или поне трябваше да я помоля да ми даде мама.

— Чувството за вина никога не ни е водило към добро — припомни й Каролайн. — Така че не допускай да се терзаеш.

Пристигнаха в «Хълма на светулките». Двете сестри седяха неподвижно, без да откъсват поглед от вратата на къщата. Чудеха се в какво ли настроение е майка им. Дали щеше да се появи изпълнена с ентусиазъм от посещението в болницата, понесла цяла кошница с цветя за болната? Или може би щеше да им се представи в добре познатия вид на крехка жена, концентрирала се главно върху собствения си артрит или жестоката си мигрена, за да не мисли за произшествието с най-малката си дъщеря?

Слънчевите лъчи проникваха през нежните като воал облаци, но не бяха достатъчно силни, за да се получи игра на сенки. Къщата и дворът сякаш бяха потънали в приглушена светлина. Духаше силен вятър. Огъста се мярна покрай прозореца на кухнята. Беше облечена, готова да тръгва. Когато видя дъщерите си, сърдечно им махна.

— Така — измърмори Каролайн и отвори вратата на колата.

— Да сте виждали Хомър? — извика майка им и се огледа наоколо.

От време на време старият пес изчезваше. Нямаха представа къде ходи. Не се мяркаше наоколо с часове, понякога липсваше вечер, но винаги се прибираше. Каролайн не отвърна, прекоси поляната и целуна майка си.

* * *

В болницата цареше тишина. Психиатричното отделение сияеше със синкава неонова светлина. Чуваше се бръмченето на монитори. Една медицинска сестра, облечена в снежнобяла престилка, премина като безплътна сянка покрай тях, бутайки количка. Някакъв пациент издаваше странни звуци — като човек, изпаднал в мъчителна агония.