Joro - Unknown

— На дока, предполагам. Казва се «Метеор» — видях името, изписано на калника на колата му. Какво искаш да му кажеш? — настоятелно попита Клий.

— Че може да е било случайност. Че може баща му да не е искал да се застрелва.

— Скай.

— Защо не? — Гласът й прозвуча плачливо. Алкохолът я правеше сълзливо-сантиментална. — Можеш да разбереш защо мисля така, нали?

— Чуй ме, Скай! Пила си прекалено много. Върви да си лягаш. На сутринта ще се почувстваш значително по-добре.

— Мисля, че мога да му помогна — упорито продължи Скай. — Знам, че мога да му помогна.

Приглушените й ридания изпълниха слушалката.

Клий отпусна глава, опита се да събере мислите си, да каже нещо, което да успокои сестра й и да я накара да си легне. Но преди да заговори, Скай затвори.

Клий седеше неподвижно, питайки се какво да прави. Дали сестра й нямаше да предприеме някоя необмислена стъпка? Отчаяно се замоли Скай да се отправи към леглото си.

Заизкачва стълбите към втория етаж. Спря пред стаята на децата. Тя и сестрите й бяха понасяли миналото, като избягваха да мислят за него. Стараеха се да си намират работа, за да не се изправят лице в лице с мрачната действителност.

Сега Клий имаше семейство. Щом семейството й беше щастливо, тя също беше щастлива. Щастието имаше такъв пречистващ ефект!

Влезе на пръсти в стаята на децата си. Леко ги целуна и пожела шепнешком сладки сънища на заспалата си дъщеричка и на Марк. Искаше сънищата на децата й да бъдат спокойни. Внезапно реши, че трябва отново да се обади на Скай.

Когато набираше номера, пръстите й трепереха. Беше обхваната от паника.

Вдигна Огъста. Клий долови задоволството в гласа на майка си. Огъста се радваше, че някоя от дъщерите й се е сетила да се обади у дома, макар и толкова късно, макар и да иска да говори със Скай, а не с нея. Извика името на най-малката си дъщеря, но не получи отговор и съобщи на Клий, че Скай най-вероятно е излязла. Сърцето на Клий биеше до пръсване.

— Благодаря ти, мамо — изрече с възможно най-спокоен тон и изпрати въздушна целувка на майка си.

После набра номера на Каролайн.

— Мисля, че току-що направих една голяма глупост — призна тя. — Разговарях със Скай. Тя много се разстрои. Мисля, че е отишла на кея. Пияна е.

— Оставила си я да ти затвори телефона?

— А какво можех да направя?

— Знам — въздъхна Каролайн. — Извинявай, Клий. Ти не си виновна.

— Да, но се чувствам така, сякаш съм — отвърна тя.

* * *

Градчето беше малко, всички познаваха Скай. Позвъниха на Каролайн, тя веднага се свърза с Клий и потегли към болницата. Трите сестри бяха родени тук. Каролайн потръпваше от ужас пред неизвестността — не знаеше какво ще открие, когато пристигне, и глупаво се опитваше да си внуши, че всичко ще е наред, щом сестра й се е родила на същото това място.

— Жива е — уведоми я полицаят.

Каролайн кимна, а коленете й се подкосиха.

— Напила се е до безпаметност — продължи униформеният. — Ще й отнемат шофьорската книжка.

Каролайн прочете името на табелката, закачена на гърдите му: офицер Джон Дафърти. Беше го виждала из града, а понякога двамата с жена си се отбиваха да вечерят в ресторанта на хотела.

— Вие ли я открихте? — попита.

— Да.

— Благодаря ви.

— Наистина е късметлийка — подхвърли офицерът. — Можеше да е мъртва.

Стояха пред входа на спешното отделение. На паркинга имаше няколко полицейски коли, а сините им лампи още се въртяха и издаваха пронизителни звуци.

Полицай Дафърти я гледаше съчувствено и говореше кротко. Напомняше й за полицаите, които от време на време се бяха отбивали в хотела, за да й съобщят, че за пореден път са хванали Хю да шофира в нетрезво състояние.

— Господ я е спасил — продължи полицаят. — Движела се е със сто и трийсет километра в час, но колата е затънала в едно тресавище покрай шосето, водещо към кея. Въпреки това се е ударила в една ограда и е посмачкала ламарините.

— Карала е по шосето към кея?

— Да. Знам, че е омъжена за Саймън Уитфорд, но това не беше името, което я чух да произнася, когато приближих до нея.

— Кое име я чухте да произнася?

Полицаят понижи глас. Опитваше се да бъде дискретен:

— Джо. Викаше някого на име Джо.

* * *

Каролайн влезе в стаята, където лежеше сестра й.

Скай Ренуик Уитфорд приличаше на ангел в бяло. Бели бинтове, бели чаршафи, перленобяла кожа… Разбира се, като се изключеха черните, червените и синьо-лилавите белези, нашарили тялото й. Очите й бяха затворени. Беше толкова крехка, толкова мъничка, че приличаше по-скоро на дете. Видът й изпълни сърцето на Каролайн с огромна любов. Изпита физическа болка, докато гледаше към сестра си. Скай лежеше неподвижно. Дали изобщо дишаше? Малката уста на Скай беше полуотворена под прозрачния зеленикав край на кислородната маска. Горната устна беше разцепена и подпухнала. Насинените й клепачи потрепваха.