Joro - Unknown

Шосето изви към каменистия бряг. Джо внезапно се запита къде ли се намира «Брегът на светулките» и къщата, където баща му се беше самоубил. Можеше да потърси мястото на картата… беше го правил стотици пъти, но сега, когато беше съвсем близо, по гърба му ползваха ледени тръпки.

На картата градчето беше отбелязано като Блек Хол — беше просто една малка точица край залива Лонг Айлънд. Брегът на светулките беше името, което семейство Ренуик беше дало на ивицата от брега, която притежаваха… Спомни си написаното от Каролайн: «Имаме светулки вместо морски фар.»

Джо се беше гмуркал за съкровища в пет от седемте морета и това го беше направило богат. Беше открил невероятни произведения на изкуството, сътворени преди векове от човешка ръка, но «Камбрия» беше неговият Свещен Граал. Неговата Атлантида. Докато се гмуркаше във водите на Босфора и излизаше на повърхността с шепи, пълни с турско злато и руски рубини, от главата му не излизаше мисълта за «Камбрия». Години наред чертаеше планове за откриването на стария английски кораб. Накрая си издейства разрешително да започне издирване, събра екип и се отправи на север от Флорида.

Дали интересът му се поддържаше от факта, че «Камбрия» беше потънала близо до Блек Хол и «Хълма на светулките»?

Джо се загледа в губещото се в мъглата шосе. Според него Блек Хол трябваше да бъде отбелязан върху морските карти със знака на смъртта — череп и кръстосани кости. Може би щеше да приема нещата по-спокойно, ако същото това име не го беше правило толкова щастлив в течение на години — когато го виждаше изписано върху пликовете на писмата, изпращани от Каролайн. Беше огорчен, че приятелката му премълча истината. Но Каролайн беше разпалила интереса му към «Камбрия» и в крайна сметка Джо се беше озовал тук. На територията на Ренуик.

Името Ренуик беше сложило отпечатък върху живота му, до известна степен беше предначертало съдбата му. Хю беше приел поръчка в Нюпорт. Майката на Джо работеше в една от компаниите за лов и консервиране на омари. Беше обикновена симпатична женица със загрубели ръце и когато загадъчният художник се беше появил със статива си на кея, и я беше поканил да изпият по едно питие в близката кръчма, предложението й се беше сторило твърде примамливо, за да му устои.

Въпреки че връзката им не беше продължила дълго, Хю бързо беше успял да спечели сърцето на майката на Джо. Когато баща му разбра, истината сломи неговото. Жената обаче беше прекарала остатъка от живота си, обичайки мъж, когото никога нямаше да има, а годините и последвалите събития само бяха засилили горчилката в душата й. Беше се омъжила повторно, беше родила още един син и беше твърдо решена втория път да се справи по-добре от първия. Но никога, не беше преставала да обича Хю Ренуик и винаги държеше Джо на дистанция.

Все още не му бяха разказали цялата истина за смъртта на баща му. Само семейство Ренуик знаеха какво се беше случило онази нощ в къщата им. Майката на Джо, ревностна католичка, беше пазила срамната тайна за самоубийството на съпруга си от сина си възможно най-дълго време. Като се добавеше и чувството й за вина, че именно тя беше тласнала баща му към фаталната крачка, не беше чудно, че беше отнесла истината в гроба си.

Джо изпита желание да обърне колата, да се върне при Каролайн и да й зададе въпросите, които го измъчваха. За съжаление годините на мълчание, които ги разделяха, бяха прекалено много.

Той спря на паркинга близо до канцеларията на управителя на дока. Половината от микробусите, паркирани в съседство, принадлежаха на екипажа на Джо. Пристигаха все нови и нови. Една част от мъжете вече се бяха отправили към «Метеор» — плавателния съд, който момчетата наричаха «кораба-майка». Джо имаше радиостанция в колата си и сега посегна към нея, за да се свърже с катера.

— «Метеор», тук е «Патриот Едно». На кея сме. Край.

— Роджър, «Патриот» — чу се глас от другата страна. — Веднага идвам да ви посрещна. Край.

— Побързай — извика Джо, усещайки познатото напрежение в гърдите си. — Прекалено дълго време останах на сушата, краката ми ще се сраснат с нея.

— Не се тревожи, капитане. Тръгваме.

Джо изключи радиостанцията, облегна се назад и зачака. Бил говореше за мястото, където щяха да търсят потъналия кораб. Проектът беше изключително вълнуващ. Джо пое дълбоко дъх и с изненада установи, че се отпуска.

Толкова изгубени животи, толкова разбити надежди… Потъналият кораб носеше със себе си стари мечти, данни за всеки погубен живот — на капитана и неговите моряци. Според Джо изваждането на съкровище от морските дълбини беше като среща със смъртта.