Joro - Unknown

— Хотелът «Ренуик». Винаги съм се чудел дали е твой или поне на семейството ти.

— Не мога да повярвам, че никога не сме се срещали! — възкликна тя, без да го слуша. — И сега…

— Животът е странно нещо — прекъсна я той. Продължаваше да се усмихва, но нещо в очите му й подсказа, че помежду им съществува преграда. Дали заради миналото, секретността на мисията му или нещо друго?

Джо се озърна и кимна на мъжете в бара.

— Така е — съгласи се Каролайн. — Странно е например, че искаш да отседнеш в моя хотел, като се има предвид…

— Какво?

— Всичко.

— Това е стара история, Каролайн — успокои я Джо. — Сега ти си собственичка на хотел, а аз имам нужда от място, където да настаня персонала си.

— За персонала си ли търсиш място? Не за себе си?

Джо поклати глава:

— Аз съм се установил на един от корабите. Повечето от хората ми — също. Само че имаме нужда от база на сушата. Баня, бар, ресторант…

— Струва ми се, че нашият бар им харесва — отбеляза Каролайн, докато наблюдаваше как сервитьорът намръщено допълва чашите с бренди. — Не мога да си спомня кога за последен път съм виждала някой да изпива на екс питието си.

— Моите момчета са малко грубички за твоето гнезденце, нали? — гласът му прозвуча някак остро, но устните му се усмихваха. — Добре, че всички стаи са резервирани. Не бихме искали да навредим на имиджа на заведението. Само да си допием питиетата и се омитаме оттук.

Каролайн отметна косата си. Беше напрегната. Джо щеше да си отиде и тя трябваше да е доволна. Срещата с него събуди болезнени спомени, които се беше опитала да забрави и почти беше успяла. Не искаше отново да отвори вратата и да им позволи да я обсебят. Затова не можа да повярва на ушите си, когато се чу да казва:

— Както вече споменах, имаме две свободни стаи.

— Така ли? Тогава ще ги наемем.

Към тях приближи Клий. В очите й се четеше тревога.

— Един от онези мъже флиртуваше с жената на Лио Дьомонд и сега Лио го предизвиква да се бият навън — каза тя. — Мисля, че се опитва да копира баща ни.

Каролайн тежко въздъхна. Само това й липсваше в този момент. Лио Дьомонд беше абстракционист от Ню Йорк, по-известен със сполучливите си инвестиции, отколкото с картините си, и се опитваше да живее по начин, който според него се доближаваше до начина на живот на Хю Ренуик, а именно — да твори картини със светкавична бързина, да се заплита в свади и побоища, да изневерява на жена си, да пие повече, отколкото може да понесе, както и да ловува, и да ходи за риба достатъчно често, за да бъде забелязан и споменат в спортните рубрики.

— Баща ви беше истински — отбеляза Джо. — Лио Дьомонд е просто бледо копие на оригинала. Няма да позволя да се бие с когото и да било от екипажа ми.

— Познавали сте баща ни? — възкликна Клий и лицето й просветна.

— Чувал съм за него — отвърна Джо. — За това гадно копеле.

Усмивката й помръкна.

— Клий, нека ти представя Джо Конър — равно изрече Каролайн.

— Онзи Джо Конър ли? — попита озадачено Клий.

— Същият — кимна той, усмихна се иронично и стисна ръката й.

— Отдавна исках да се запозная с вас — каза Клий.

— Той е търсач на съкровища — уведоми я Каролайн. — Тук е, за да измъкне «Камбрия» от дълбините на океана, а след това се прибира у дома, във Флорида.

— Точно така — кимна Джо. — Територията на Ренуик ми се струва твърде опасна за мен. Или поне имах такова усещане, докато Хю все още беше жив.

— Ние сме дъщери на баща си. Не е зле да помниш това! — остро го прекъсна Каролайн. Джо я беше отблъснал и болката от това беше толкова силна колкото и преди години, когато беше петнайсетгодишно момиче. Изненада се, че приема нещата все така болезнено. Очите й се насълзиха. Джо беше неин приятел, а после я беше отрязал рязко, с категоричност, която не допускаше втори шанс. И то заради греховете на баща й!

— Никога не съм го забравял — отвърна Джо Конър.

* * *

Каролайн затвори вратата на кабинета и се отправи към бюрото си. Ръцете й трепереха, сърцето й биеше така, сякаш току-що беше изкачила някоя стръмна урва. Клий си беше тръгнала и тя беше доволна, че е сама. Спусна завесите на прозореца и седна.

В бара беше шумно. До слуха й достигаха високи гласове, възбуден смях. Хотелът беше пълен, трябваше да е доволна от този факт. Много познати и приятели от миналото прекрачваха прага й. Някои от тях предварително знаеха, че тя е собственичката на това място, други с изненада откриваха това, след като пристигнеха. За нея нямаше значение: тя винаги бе гледала на тези посещения като на щастливо стечение на обстоятелствата, което подпомагаше бизнеса й.