Joro - Unknown

Скъпи Джо Конър,

Край нашата къща е потънал кораб! Случило се е много отдавна. «Камбрия» е дошла до нашите брегове чак от Англия, на палубата й е имало несметно съкровище. Аз и сестрите ми започнахме да търсим монети по брега — ако намерим, ще ти изпратя една. Нашият плаж е божествен — вместо морски фар си имаме светулки. Ти вече в четвърти клас ли си? Защото аз съм в трети. Между другото «Камбрия» е била бригантина. Затънала е в тинята.

Твоя Каролайн Ренуик

_16 октомври 1972 година_

Скъпа Каролайн,

Защо винаги, когато ми пишеш, се обръщаш към мен със «Скъпи Джо Конър»? Тук не живее друго момче на име Джо, само аз съм. Корабокрушенията са страхотно нещо, стига човек да не е на потъващия кораб. В Нюпорт има много потънали кораби и много бригс (съкратено от бригантина). Да, аз съм в четвърти клас. Колко сестри имаш? Продължавайте да търсите съкровището.

Твой приятел,

Джо

P.S. Разбира се, че «Камбрия» е погребана в тинята. В противен случай би се разпаднала на съставните си части. (Или иначе казано — изгнила, за да е по-ясно за третокласници като тебе.)

> Трета глава

Джо Конър караше към дока. Зад него се точеше цял конвой. Групата се връщаше към кораба. На съседната седалка седеше Бил Шепърд, но Джо предпочиташе да е сам. Не беше подготвен за онова, което му поднесе срещата с Каролайн Ренуик. Чувстваше се объркан, сякаш току-що беше хванал и изпуснал голяма риба. Ръцете му трепереха. Едно питие щеше да му се отрази добре, но беше престанал да пие преди десет години.

Първото нещо, което го извади от равновесие, беше красотата на Каролайн. Беше висока около метър и шейсет и пет, слаба, но с невероятно съблазнителни форми. Тялото й беше мечта за всеки моряк. Лицето й беше като от корицата на списание — с порцеланова кожа, огромни сиво-сини очи, изваяни високи скули и чувствени устни. Дългата й коса, която се спускаше на тъмни вълни по раменете, и бледият тен на лицето й й придаваха загадъчен вид, който беше извикал у Джо представата за страстен шепот и го беше накарал да се запита какво ли би било да усети ноктите й да се впиват в кожата на гърба му.

От друга страна обаче — и това беше най-важното — тя беше Каролайн Ренуик.

Те имаха общо минало. Всичките онези писма и после — яростта, която го беше обзела, когато научи истината. Беше видял известната картина «Момичето в бялата рокля», нарисувана от баща й, изложена в музея на изкуствата «Метрополитен». Каролайн беше позирала за този портрет. Тогава обаче единственото чувство, което изпитваше към цялото семейство Ренуик, беше омразата. Лъжите бяха разкрити.

— Хотел «Ренуик» е приятно местенце — наруши мълчанието Бил, прозя се и погледна през отворения прозорец.

— Да, така е — кимна Джо.

— Значи ще ни дадат две стаи и те ще ни служат за нещо като база на сушата? — попита Бил. Беше нов в групата — изкусен гмуркач, нает — при последната изследователска експедиция. Беше млад и изпълнен с ентусиазъм, но твърде много приказваше. Джо не беше свикнал да се сближава с членовете на екипа си — те си вършеха работата, той им плащаше. С това обикновено се изчерпваха взаимоотношенията им.

— Да — отвърна.

— Красиви момичета — продължи Бил. — Говоря за онова маце, собственичката, и сестра й. Приятелки ли са ти?

— Не точно. Но в известен смисъл са ми близки.

— Не бих имал нищо против да опозная по-отблизо Каролайн. Много секси, много. Само дето има този типичен за Нова Англия вид… Резервиран. На жена, която трудно можеш да свалиш. Нали се сещаш?

— Тя наистина е такава — остро отвърна Джо.

— Хей, човек никога не знае! — Бил се засмя с проточения смях на южняк. В погледа му прозираше нервност, а поведението му правеше всички неща, за които говореше, да звучат злонамерено.

Джо се ядоса. Изпитваше необходимост да защити Каролайн, без сам да знае защо.

— Слушай, ако искаш да пиеш някъде, гледай да не е в хотела на Ренуик. Когато ти дойде редът да преспиш там, стой далеч от Каролайн и сестрите й.

— Сестра й — поправи го Бил. — Само една е.

«Две са» — помисли си Джо, спомняйки си писмата на Каролайн, но не си направи труда да обяснява на Бил.

— Ще предупредя и останалите — сестрите Ренуик са забранена територия. Да кажем, че са приятели на семейството ми, разбрано?

— Ще трябва да се съобразя с това — неохотно отвърна колегата му, — но не можеш да отречеш, че са адски готини! Лошо.

— Лошо — съгласи се Джо.

Наближаваха водата и Джо дишаше много по-леко. Морето му даваше усещането за свобода. Всички връзки със сушата, всички проблеми и тревоги се изпаряваха. Обичаше да чувства движението на вълните под краката си, ласките на вятъра, приливите и отливите — те бяха по-силни от него. Винаги се беше чувствал така… Всъщност от времето, когато беше престанал да отговаря на писмата на Каролайн. Беше избягал от реалния живот, отнесен от кораб.