Joro - Unknown

Каролайн сядаше между Клий и Скай, слушаше баща си, а до ушите й достигаха всички шумове на гората. Хю им казваше, че е наложително да се научат да стрелят, за да се защитават от нападатели. Неговите момичета бяха чувствителни и добри, но останалите хора — не. В този лош свят, пълен с лоши мъже, цареше правилото — убий или ще бъдеш убит. Уверяваше ги, че е прав, припомняше им, че сами са видели един от тези лоши хора да влиза в дома им. Думите му звучаха толкова нежно, сякаш им разказваше приказка за лека нощ.

Огънят ги стопляше. Баща им знаеше, че обичат дивия свят, водеше списък на птиците, които всяка една от тях беше видяла. Всяко от децата си имаше своя собствена градина в «Хълма на светулките» и ловуването им приличаше на разходка из природата. Колкото по-безшумно стъпваш, толкова повече животни ще видиш. Когато наближи време да убиваш, сам се превръщаш в животно. Ловът събуждаше инстинкти, които повечето от съвременните хора не подозираха, че носят в себе си. Хю говореше за лова със същата жар, с която говореше за изкуство: екстазът от живота и смъртта.

Само че Каролайн не му вярваше. Тя беше на тринайсет години, Клий — на единайсет, а Скай — на осем. Момичетата слушаха баща си и не откъсваха ужасени очи от лицето му. Въпреки всичко дълбоко в себе си му имаха доверие. Той се грижеше за тяхното благоденствие със страст и обич и щом казваше, че е необходимо да се научат да убиват животни, значи така трябваше.

Първото животно, което Каролайн застреля, беше една катерица. Стоеше върху дъбов клон, а пухкавата й опашка беше красиво извита нагоре. Каролайн се прицели така, както я беше учил баща й, и дръпна спусъка. Катеричката се претърколи и тупна на земята. Като играчка, паднала от полицата. Малкото телце лежеше в тревата, а в бялата козинка зееше грозна черна дупка. На Каролайн й прилоша.

Баща им искаше всяка от тях да тръгне сама и сама да ловува. И след като подобен род самостоятелност изпълваше Каролайн с ужас, то само можеше да си представи как са се чувствали сестрите й, които бяха по-малки от нея. Обикновено изчакваше Скай да потегли и тръгваше след нея, за да я пази.

Веднъж сестра й прекосяваше тясно мостче над буен планински поток. По средата на моста Скай загуби равновесие и полетя към студената вода. Каролайн захвърли пушката си, събу обувките си и се хвърли да спасява сестричето си. Беше ранна пролет, водата беше ледена. По тялото й полепваха листа. Вълнените й дрехи тежаха и я дърпаха надолу.

Когато най-сетне успя да обгърне Скай, водата ги повлече. Мяташе ги като парцалени кукли. Дрехите им се закачаха за скалите и стърчащите клони и се раздираха. Каролайн държеше сестра си с една ръка, а с другата се опитваше да се хване за някой спасителен корен. По плоските камъни бяха изпълзели змии, за да се попекат на пролетното слънце.

Водата продължаваше да ги влачи надолу. Каролайн знаеше, че приближават към водопадите. Чудеше се от каква височина се спуска водата и се питаше дали ще умрат.

Но изведнъж краката й опряха на дъното. Бученето на водата се замени от блажена тишина, нарушавана единствено от чуруликането на птиците. Започна да се смее от щастие. Прегърна Скай, но тя не отвърна на прегръдката. Устните й бяха посинели. Тялото й беше безжизнено отпуснато. Каролайн я извлече на брега. Скай беше жива. Очите й бяха отворени, но не мигаха.

— Скай, спасени сме — извика Каролайн и разтърка ръцете й.

— Видя ли? — размърда вкочанените си устни Скай. — Видя ли всичките онези змии по скалите?

— Да, но…

— Искам да си вървим у дома, Каролайн — промълви тя и се разрида. — Отведи ме у дома, моля те, отведи ме у дома!

Само че Каролайн не можеше, да изпълни молбата й. Не можеше да откаже баща си от нещо, което за него беше най-доброто. Падането в ледената река беше просто един необходим етап в процеса на овладяване на изкуството да се оцелява. Змиите, изпълзели по скалите, им бяха послужили за урок — как да се пазят от тях, за да не бъдат ухапани.

Урокът, който Каролайн усвои през този ден обаче, я обезпокои: това, че тя беше изпитала тръпката от спасението, радостта от живота, не означаваше, че и сестра й се е чувствала по същия начин. Изобщо не означаваше това.

Беше убедена, че баща й греши. Официално Хю Ренуик беше починал от рак, но той всъщност беше умрял доста преди това — от разрив на сърцето. Неспособен да понесе онова, което се случи със Скай, с неговото бебче, с тяхното красиво момиченце, той започна да се напива до смърт и все повече и повече се отдалечаваше от семейството си.