Ерик-Еманюел Шмит - Миларепа

Още си спомням за последната си въздишка: това не беше шепот на съжаление, не, а вой на омраза.

Чичо Свастика умира. Той скита от тяло в тяло през вековете и най-накрая се всели в мен, Симон, като похлопа една вечер на вратата на сънищата ми. Всъщност, като казах „най-накрая“, то е, нали, защото се надявам, че аз, Симон-Свастика, наближавам до стохилядния път… Защото според моите сметки… всъщност, ще видим…

Онова, което чичо Свастика така и никога не разбра, е, че лелята, щом само изстина тялото на мъжа й, натовари един як с храна и отиде до бялата скала, където живееше племенникът й.

Миларепа медитираше заедно със сестра си, която най-сетне го откри след цял живот проституиране. Лелята не посмя да прекоси моста, който водеше към входа на пещерата.

— Миларепа, изпълнена съм с угризения. Чичо ти умря в ужасни мъки. Разбрах, че през целия си живот сме вървели по грешния път. Миларепа, можеш ли да ми помогнеш? Мисля, че имам нужда от теб.

Сестра му стана и наруга леля си. Тя се върна към най-далечното минало и обясни, че всички беди на семейството идват от чичото и лелята.

— Какви беди? — запита Миларепа. — Аз съм щастлив, както никога не съм бил. Научих се да се отдалечавам от себе си, да усещам суетата на нещата и да се моля за ориста на другите същества.

— Миларепа — отговори сестра му, — заради тях бяхме разделени, заради тях мама е мъртва, заради тях цял живот просихме.

— Не виждам нищо унизително в просията.

— Миларепа — примоли се лелята, — моля те за прошка.

— Мини по моста.

— Не, не съм съгласна — провикна се сестрата. — Да си ходи у тях!

— Хайде, не слушай сестра ми и мини моста.

— Няма да приема леля ни!

— Сестричке, онези, които са изпълнени с обикновени желания и враждебност, не могат да направят нищо за чуждите. А не правят нищо полезно и за себе си. То е все едно човек, понесен от порой, да твърди, че спасява другите. Ела, лельо, чакаме те.

— Благодаря, племеннико.

— Не съм ти племенник. Бях, но вече не съм. Малкият Миларепа е далеч, много далеч назад, в едно минало от плът и кръв, което вече не ме засяга. Вече нямам семейство по силата на семето, семейството ми е по силата на човечността.

Учех я на законите на причините и следствията. Леля ми се промени в сърцето и словата си, стана отшелничка и постигаше собственото си спасение чрез практикуване на религията и медитацията над формулите.

Аз напредвах.

Денем променях тялото си, както исках, според безбройните форми, които въображението ми предлагаше, и летях из пространството. Нощем в сънищата си можех още по-удобно да опознавам вселената, като се разхождах по всички скали, по всички гори и по всички небеса, като приемах образа на животно, растение или минерал, като преминавах от вода към пламък и от облак към мишка.

Но подозирах, че не съм съвсем истинският аз. Исках да ида в Течу бар ла, според предсказанието на Марпа. Тръгнах си от бялата скала, като понесох и гърнето, в което варях копривата. Но загубил сили от лишенията, покритият ми с мръсотия крак се подхлъзна на прага и паднах. Дръжката на гърнето се отчупи. Гърнето се търкулна по склона. Аз затичах да го спра. То се счупи в един камък. От счупеното гърне изригна зелена сянка, която имаше формата на гърнето, това беше останалата от копривата коричка.

Дълго гледах зеленикавата купчинка. В един и същи момент имах гърне и вече го нямах. Беше останало само едно негово подобие от глиноч. Нищо не е постоянно в този свят; всичко е белязано от мигновеност.

Разридах се. Смятах, че съм станал лек, и въпреки това гърнето, нищо и никаквото гърне, минаваше за мое съкровище и това гърне ставаше желано и мой господар, и в същия момент, когато се беше счупило, то отново бе потвърдило надмощието си над мен, тъй като беше успяло да изтръгне чувства от мен. То ми принадлежеше, но още повече аз принадлежах на него.

Сега, когато бях счупил глиненото гърне, какво ли щях да сторя с копривеното гърне?

Прекрачих го.

Тази вечер Монмартр е красив. Париж е като декор. Тибет — друг декор. Вятърът би трябвало по-често да раздвижва платната на декорите, за да потръпне в тях дъхът на небитието. Зад картината тупти празнота. Ако човек можеше да осъзнае далечния фон и безкрайния мрак на кулисите… Вече нищо няма тежест, когато човек знае, че всичко е само илюзия.

Небитие…

Миларепа учеше хората на мъдрост, като тръгваше от небитието.

— Трябва да медитираме върху смехотворното съществуване на човека, да разберем дълбоката си нищета, да се глумим и да се умиляваме. Състраданието премахва различията между нас и другите, състраданието прави човека щедър. А щедрият ще стигне до мен. И който стигне до мен, ще бъде Буда.