Ерик-Еманюел Шмит - Миларепа

— Аз? Да съм поискал такова абсурдно нещо? Веднага да разрушиш тази брадавица и да върнеш камъните и пръстта, откъдето си ги взел.

— Но… Безценни.

— Казах!

На Миларепа му се доплака, но ръцете и гърбът му, изранени от гранитните блокове, започнаха да леят кръв вместо сълзи. Но той пак се захвана и върна камъните и пръстта, откъдето ги беше взел.

На другата сутрин Марпа влезе в килията му и го погледна с блага усмивка.

— Размислих, Миларепа. Построй ми триъгълна кула.

— Сигурен ли сте, велики Лама?

Великият Лама започна да се чеше, сякаш Миларепа беше бълха или дървеница, нещо незначително и въпреки това нетърпимо.

— Имам ли навика да говоря врели-некипели?

И Миларепа продължи нощем да проси прехраната си, а денем започна да събира и да дяла камъни, да копае основи, начерта, построи и издигна… ръцете и гърбът му кървяха от усилието, но кулата ставаше все по-висока. Тялото му се беше превърнало в една голяма рана.

Понякога, щом паднеше нощта, съпругата на Лама идваше тайничко и му носеше мазила за раните и паничка супа.

Когато Миларепа завърши триъгълната кула, той отиде при великия Лама и с радост му съобщи новината.

— Велики Лама, завърших твоята триъгълна кула. Поучи ме.

— Ама че абсурд? Разруши тази непотребна постройка. И върни камъните и пръстта, откъдето си ги взел.

— Но… Безценни…

— Казах!

Великият Лама дори не повдигна виолетовите си клепки, за да погледне Миларепа.

— Изморяваш ме, Миларепа, само да знаеше колко ме изморяваш… Нищо ли не разбираш?

— Не, велики Лама, нищо не разбирам. Виждам само, че сте готов да помогнете на кого ли не, да дадете формулата на щастието и на най-дребното бълхаво улично куче, което дойде при вас, само не и на мен.

При думата „бълхаво“ великият Лама отново започна да се чеше.

— Пиян ли си?

Той отвори очи и се втренчи в Миларепа. И веднага дясната му ръка бясно зачеса лявото бедро.

— Съчувствам ти. Построй ми островърха бяла девететажна кула. Тя никога няма да бъде разрушена. Когато я завършиш, ще ти дам тайната.

И Миларепа продължи нощем да проси прехраната си, а денем започна да събира и да дяла камъни, да копае основи, начерта, построи и издигна… ръцете и гърбът му кървяха от усилието, но кулата ставаше все по-висока. Той си мислеше, че това обещание на Лама съдържа повече обещания от предишните.

Когато най-сетне след няколко месеца вдигна островърхата девететажна кула, той дойде и потърси награда за своите усилия.

Лама се нахвърли върху него, оскуба му косите, нашамароса го и го заблъска в стените. Преди да успее да реагира, Миларепа се озова проснат на земята, окървавен и насинен, а над него един мъж дебнеше всеки признак на живот по клепачите му, за да го удари отново.

— Ти си глупак, Миларепа, най-големият тъпак, който някога е стигал до този манастир! Нищичко ли не разбираш? Наистина ли си мислиш, че всичко може да се купи с глупавата сила на твоите мишци? И наистина ли вярваш, че някаква си кула, била тя кръгла, четвъртита, полукръгла, осмоъгълна или девететажна, може да те поведе по пътищата на мъдростта? Ами че твоята глава е по-твърда и от крайпътен камък!

А после гневът отново го облада и той пак го заблъска. Наложи се монасите да се намесят, за да спасят Миларепа от ударите на великия Лама.

През нощта съпругата на Марпа дойде и се зае да го лекува.

— Странно — рече тя. — Защо той отказва формулите на теб и само на теб? Не знам. А пък на мен казва, че ти си любимото му чедо… Може би иска да му правиш дарове, както би направил всеки? Ще ти дам някои мои неща. Буца масло, малко медно котле и най-вече онзи изумруд, за който ми казаха, че е много скъп.

Когато на другия ден Миларепа поднесе даровете си, загърнати в парче коприна, Лама го изгони с ритници.

— Всички тези неща вече са ми били подарявани! Не искам да ми плащаш със собствените ми притежания! Ако имаш нещо да ми даваш, то трябва ти сам да си го спечелил.

— Велики Лама, ще си тръгна. Вместо знание получих само оскърбления, удари и вече нямам сили.

— Къде отиваш? Когато дойде тук, ти ми подари тялото, словата и сърцето си. Ти ми принадлежиш. Мога да нарежа тялото, словата и сърцето ти на хиляди парченца. Ти си мой по силата на клетвата.

И тъй Миларепа остана. И си рече, че никога няма да постигне просветление в този живот.

Много обичам тази част от историята — всъщност Свастика я обича много. Но и аз също. Няма нищо по-потискащо от онези мерзавци, които се преобръщат и успяват в доброто толкова лесно, колкото и в злото. Шампионите по святост ме потискат.