Ерик-Еманюел Шмит - Миларепа

— Разруши стената, синко. Разруши вратата на килията си и ела да си отдъхнеш до мен. Ти прекара единайсет месеца, без мястото ти да изстине.

Трудно се надигнах и започнах да вадя тухлите. Но се спрях — ами ако Лама отново променеше мнението си?

— Чакам те, синко, чакам те — повтори Марпа.

— Идваш ли? — промълви съпругата му. Разруших стената и се озовах сред топлината на слънцето. Великия Лама изглеждаше щастлив, че ме вижда.

— И тъй, какво те научих за тези единайсет месеца?

На какво всъщност ме беше научил? Какво бях извлякъл през тези единайсет месеца от учението на отсъстващия Лама?

Бях разбрал, че да повтаряш заклинанията, не служи за нищо, само усилието създава благоденствие. Бях разбрал, че доброто изисква повече усилия, отколкото злото. Бях разбрал и че тялото ми е несигурна лодка, ако го натоваря с престъпления, потъва, а ако я олекотя, като практикувам отделяне от света, щедрост и забрава на себе си, тя ме отвежда до вярното пристанище. Най-сетне, бях разбрал, че преди не съм бил човек, а само двукрако, леко окосмено и с членоразделна реч, а човечността се яви пред мен в края на пътя. Тя беше далеч, като мишена. Дали някога щях да успея да стана човек?

Продължих чиракуването си при Марпа.

Но една нощ един сън ме запрати отново в страната на моето детство и се събудих с обляна от сълзи възглавница и непреходното желание да видя отново майка ми, сестра ми и нашата къща. Заявих на великия Лама, че трябва да се върна в Кяняца.

За първи път великият Лама се разплака:

— Миларепа, ако заминеш, никога повече няма да те видя.

— Ще ме видите, Безценни, искам само да открия майка си. А после ще се върна в манастира.

— Чудесно знам, че няма да се върнеш. Остани още няколко дни и ще ти предам и последните си тайни. След това ще заминеш и ще изпълниш съдбата си.

И великият Лама ми предаде последните си поучения. Мислех си, че ги разбирам, но продължението на живота ми ми показа, че бях доловил само шума от тях, само думите, че бяха останали само в паметта ми, но не и в тялото, не и в сърцето ми.

Последния ден в двора, между коленичилите ученици, Марпа се преобрази в различни форми: диамантеното звънче, безценното колело, лотоса, меча и седемте дъги… Тогава разбрах, че Лама е постигнал същността на Буда, на пробудения. Изпълних се с огромна радост.

— Ела да спиш тази вечер при мен — рече Марпа.

И прекарах нощта до Учителя си.

На сутринта жена му влезе в стаята с ридания. Той я посрещна сурово, сякаш не разбираше сълзите й.

— Миларепа си отива, но няма за какво да плачем. Онова, което може да ни разплаче, е мисълта, че всички същества могат да бъдат Буда, но не го знаят и умират в болка и без идеал. Ако за това плачеш, то трябва да плачеш неспирно ден и нощ.

— Не издържам да гледам как нашият син ни напуска жив.

И тя захлипа още по-силно. И на мен започна да не ми достига въздух. Дори очите на Лама бяха влажни, но той се усмихваше, сякаш осветен от радост.

— Не бъди суров като мен към бъдещите си ученици. Никой не би могъл да изтърпи онова, което ти понесе.

Това бяха последните му думи. Както го изисква традицията, преди да си тръгна, допрях чело до стъпалото на крака му и се отдалечих.

Вървях няколко седмици и просех храната си, докато стигна до долината Кяняца. От ждрелото видях долу къщата ни с четирите колони и осемте греди, напукана като ушите на старо магаре; дъждът се процеждаше вътре, а в триъгълната ми нива избуяваха само бурени.

Имах желанието да изтичам натам. Но сърцето прекалено силно се блъскаше в гърдите ми. Боях се, че радостта или скръбта ще ме прекършат. Седнах да изчакам.

Когато слънцето поруменя, аз се реших и заслизах надолу.

Влязох.

Дъждът и пръстта бяха падали върху свещените книги. Птиците бяха покрили с курешки някои от тях, а в другите плъховете си бяха свили гнезда. Приближих до огнището. Там, в примесената с пръст пепел, бяха поникнали и растяха треви, а до него имаше малка купчинка бели, трошливи кости. Разбрах, че това са… костите на майка ми. При спомена за нея, припаднах.

Прекомерното желание разстройва душата.

Прекалено много бях желал да я видя. Тази жажда ме беше обсебвала седмици наред. „Ум, който умее да се сдържа и да ограничава желанието си за среща, този ум ще бъде водител.“ Думите на Лама се връщаха към мен. Имах нужда от тях.

„Нищо не е постоянно, нищо не е действително.“ Какво имах около себе си? Развалини. И кости. Онова, което някога беше, вече го нямаше. Преди бях син на майка си, а вече не бях. Този дом преди беше мой, а вече не беше. Хората и скалите са точно толкова мимолетни, колкото облаците и вятърът. Срещата между майка ми и мен беше илюзия. Раздялата ни — друга илюзия.