— Всъщност — казвам всъщност, но това няма никаква връзка — неуловимата жена един ден изчезна. Може би се беше разсеяла заедно със своя облак дим… Не бях истински тъжен, но се ядосах, когато сервитьорът започна да ми твърди, че никога не било имало неуловима-жена-изгубена-сред-дима-от-цигарата-си на пейката в дъното! Не го приех добре, защото си мислех, че паметта и наблюдателността са част от професионалните качества на един добър сервитьор. Що се отнася до моя стар приятел със скептичната лула, той също твърдеше, че такава жена никога не е съществувала.
— Това е било илюзия! Очевидно е било илюзия.
— Може би — отговорих. — Но разликата между теб и мен е, че аз виждам илюзиите.
Затворен в килията си и убеден в своята безпомощност, Миларепа мислеше:
Когато вършех зло, имах какво да ям и неща, които да подарявам. Откакто съм в религията, нямам нищичко. Ако имах поне половината от златото, което давах, за да върша зло, бих могъл да получа посвещение в тайното учение. Религията е запретена за бедните.
Тъй като вече не вярваше в обещанията на Лама, той реши да сложи край на дните си. Приготви си чаша с отрова.
Щом в това тяло, тялото на Миларепа, никога няма да получа учението, щом само трупам грешки, ще се самоубия. Надявам се в отвъдното да се преродя в тяло, достойно за религията!
Жената на Лама спря движението на ръката му.
— Внимавай, Миларепа. Няма по-голям грях от това да сложиш край на живота си. С такава карма никога няма да се оправиш и ще свършиш като бълха или муха-лайнарка.
Когато Лама разбра, че смазаният Миларепа не е поел риска да умре, но вече няма желание да живее, той се усмихна и нареди да го доведат. За първи път го погледна, без да криви лице и без да се чеше, и му рече кротко:
— Досега всичко вървеше по реда си. Нямаше как да бъде другояче. В никого от нас няма лъжовност. Аз само подложих на изпитания стария магьосник, какъвто си ти, за да те пречистя от греховете ти. Понякога ми струваше скъпо да бъда тъй суров, но ако се бях поддал на състраданието, както жена ми, щях да те обгърна с искрено, но безплодно снизхождение — състраданието не позволява на никого да се поправи. Всяка кула, която ти издигаше, беше велико доказателство за вяра. И ти никога не се отказа. Сега те приемам и ще ти дам моето поучение. Ще се затворим в медитация и ще вкусим блаженството.
Той ми отряза косите. Най-сетне имах право на обръснатия череп и на кръглата глава, която изразява простота и отказ от земните неща.
— Миларепа, истинското ти име ми беше разкрито от моя учител Наропа в един сън, преди твоето идване.
Той ме нарече Мила Блясъка на Диаманта. Посвети ме в послушничество и ми заповяда каквито и да са страданията ми, да се обрека да върша добро на другите, а след това, след смъртта ми, да се върна на земята колкото пъти трябва и да продължа задачата си. Искаше да ме направи истински бодхисатва.
Извинете ме, боя се, че казах „аз“…
Наистина казах „аз“, нали? Казах „Аз, Миларепа“?
Да, да, сигурен съм.
Странна работа, винаги има един момент от този разказ, когато казвам „аз“ за Миларепа. „Аз, Миларепа…“ Не, ама че майтап! Човек винаги се заразява с историите, които разказва. От многото пътуване от Симон към Свастика и от Свастика към Миларепа забравям собствените си имена, документите за произхода си, губя торбата с навиците и рефлексите, които наричаме „аз“. Пътувам с лекота.
Дали това има значение?
Както и да е, ако го направя пак, поправете ме.
Великият Лама Марпа приготви необходимата храна и проводи Миларепа до някогашната тигрова бърлога в заслона на южната скала. Напълни с масло едно кандило и го постави на главата на ученика си.
— Медитирай денем и нощем, без да ставаш. Ако мръднеш, кандилото ще изгасне и ще останеш в тъмното.
— Ще ми остане светлината на деня.
— Нищо няма да ти остане, защото ще зазидам дупката.
И Марпа сам затвори изхода на пещерата с тухли и хоросан.
И тъй, медитирах ден и нощ и не помръдвах; не броях ни часовете, нито седмиците, разумът ми се пропиваше в медитацията и бях разтопил времето. Откривах, че не съм сам, когато бях сам, самотата ми беше населена от демони, пориви, спомени и желания гъмжаха от всички страни; имах желание да се раздвижа, да стана, да си тръгна, да избягам от себе си; бях като цар в непрестанна борба срещу бунтове и метежи, уязвим и обграден от заплахи цар. Понякога ме обвиваше покой, безмълвна зора в моята нощ.
Изведнъж, гласът на възлюбения Лама ми заговори през зида.
Читать дальше