Пэлем Вудхауз - Големи пари

— Предполагам.

— Но има лице като на кон и способността му да харчи е два пенса на ден. От друга страна, вземи мен. Познаваш ме, старче. Млад, ентусиазиран, кипящ от жизнерадост, нуждаещ се само от сметка в банката, за да излезе и да започне да пръска светлина и добрина наоколо. И забележи — да ги пръска както трябва. Ако имах пари, можех да увелича стотици пъти човешкото щастие.

— Как?

— Като хвърлям кесии злато на онези, които заслужават, старче. Ето как. Виж ме, без пукнат грош съм. Виж и гадният ти шеф, потънал до гуша в мангизи. Всичко е погрешно.

— Е, аз не съм виновен.

— Трябва да стане — не спираше Бисквитата — следното. Ако аз управлявах тази страна, щях да въведа публични разпити два пъти годишно, на които тия стари мухъли с безчетните им богатства щяха да се изправят и да бъдат подлагани на най-строго проучване. „Ти! — ще каже следователят, като гледа критично Фрисби. — Колко имаш? Ами! Наистина! Чак толкова, а! Добре тогава, би ли информирал тази комисия какво правиш с тях.“ Нещастникът, много притеснен, започва да гъгне. „Хайде, хайде! — следователят удря по масата. — Какво увърташ. Какво мотолевиш. Казвай как използваш това тлъсто парче в полза на нуждаещите се.“ „Всъщност — мрънка старият Фрисби и гледа встрани, — скрих ги зад една тухла и излязох да спечеля още.“ „Така ли? — вика следователят. — Да го вземат мътните! Не съм чувал по-срамно нещо в живота си. Грубо престъпление! Дяволски скандал! Вземете десет милиона от тая жалка гад и ги дайте на прекрасния стар Бискъртън, който ще ги използва както трябва. А после идете и попитайте Бери Конуей колко са му нужни.“… Добре би било тогава.

Той поразмисли още малко върху утопията, която беше нарисувал. После погледна през залата отново и зацъка неодобрително с език.

— Мога да се закълна, че Хоук те е метнал с тая мина. Виждам го в очите му.

— Сигурно има хиляди начини да се изкарат пари — размишляваше Бери. — Не можеш ли да предложиш нещо?

Бисквитата откъсна поглед от мистър Хоук и се зае с проблема.

— Какво ще кажеш да спечелим от лотарията? — попита той.

— Чудесно! — подкрепи го Бери. — Ами от тотото?

— Защо не и от двете?

— Добре. И от двете, ако искаш.

— И все пак — Бисквитата посочи честно недостатъците, защото беше човек, който не можеше да си позволи да строи въздушни кули, — това може и да не стане в близките десет месеца, а ние имаме нужда от парите без отлагане. Ще си набележим лотарията и тотото за по-късна дата, а междувременно трябва да мислим за нещо друго — нещо, което ще ни опаричи в най-кратки срокове. Някакви идеи? Да спасим например някой стар човечец от връхлитащ го камион. Той ще се окаже милионер и ще ни остави цяло богатство.

— Това отново означава чакане — изтъкна Бери.

— Да. Може би години. Не го бях предвидил. Май всички пътища са затворени. Разбира се, можем да опитаме старата игра на тайни.

— Каква е тя?

— Знаеш я. Спомням си, че ти говорих. Участват двама — А и Б. А отива при Б и му казва: „Знам твоята тайна!“. И Б…

— Да, сетих се. Но представи си, че този Б няма тайни.

— Скъпи ми друже, всеки си има тайна. Това е един от законите на природата. Когато се върнеш в офиса, опитай със стария Фрисби и гледай как ще се хване за корема.

— Като говорим за Фрисби — Бери погледна часовника си — май трябва да тръгвам. Той е имал една от своите стомашни кризи и тази сутрин не дойде на работа. Обади ми се да му занеса пощата в апартамента в Гроувнър Хаус. Доста удобно.

— Защо удобно?

— Ами, първо, исках да го видя и да му кажа, че напускам работа. И после — допълни Бери, — ще съм близо до Парка. Обещах на Ан да се срещнем в чайната. Ще храним патиците на Сърпънтайн 14 14 Сърпънтайн — езеро в Хайд Парк. — Б.пр. .

— О, боже!

— Точно това ще правим — каза Бери упорито. — Ако не ти харесва, твоя си работа. А сега ще тръгваш ли?

— Не. Ще поседя малко тук и ще помисля. Трябва да мисля. Трябва да мисля, да мисля. Как, по дяволите, с всичките тия деликатни финансови проблеми, надвиснали над главите ни, можеш да си губиш времето и да храниш някакви си патки…

— За мен не е губене на време. Довиждане. Ще се видим довечера.

Той тръгна към вратата и пътьом беше поздравен от мистър Хоук.

— Как е, мистър Конуей?

— Добре съм, благодаря — отвърна Бери.

— Кой е приятелят ти?

— Един мой съсед от Вали Фийлдс.

— За какво си говорехте толкова сериозно?

Бери бързаше.

— А, за най-различни неща. И за „Сбъднат сън“, между другото.