Пэлем Вудхауз - Големи пари

Той се отправи с нехайна походка към вратата. А мистър Хоук, чийто апетит не беше вече същият, приключи с бифтека и си поръча кафе и двоен коняк.

После, като си запали пура, се отдаде на размисли. Светлината, която напоследък огряваше живота му, помръкна. Беше попаднал в тотално затъмнение.

Д. Б. Хоук беше стигнал точно до онзи момент от пурата си, когато истинският пушач си позволява да тръсне за пръв път пепелта, и ето че усети как уединението му за пореден път е било нарушено. До масата му стърчеше младият мъж, който бе обядвал с Бери Конуей. Този млад мъж го гледаше многозначително. Това обезпокои мистър Хоук. В този момент мистър Хоук не беше съвсем на ниво. Нервната му система беше излязла извън релси. В такова състояние човек се стряска от внезапни звуци и чете в очите на хората погледи със зловещо значение, което, в по-щастливи времена, сигурно не би им придал. И като срещна взора на Бисквитата, внезапно си спомни, че това е човекът, който, според младия Конуей, беше проявил такъв интерес към „Сбъднат сън“.

— Е? — каза заядливо мистър Хоук. Тия изпитателни очи го дразнеха. — Е?

— Хоук — обади се онзи с нисък, равен глас. — Аз знам твоята тайна!

Опнат на дивана в разкошния си апартамент на втория етаж на Гроувнър Хаус, Т. Патърсън Фрисби лежеше и гледаше в тавана. Стори му се, че са го боядисали в жълто. Стените също бяха жълти. А преди няколко минути, когато се беше надигнал с намерението да облекчи болката, беше забелязал този отровен тиквен мотив и по небето. Отново беше ял печена патица.

Имало веднъж един набожен и благочестив човек, който подтикван неудържимо от плътските си апетити, седнал по средата на Великите пости да похапне един овнешки котлет. Едва сложил в устата първата хапка, и ето че изтрещял гръм и небесата се разцепили от ослепителна светкавица. Той пребледнял и бутнал настрани чинията. Макар и разтревожен, се раздразнил.

— Каква врява — рекъл, — заради един овнешки котлет!

Мистър Фрисби би могъл да повтори тези слова, като замени овнешкия котлет с печена патица. Струваше му се, че това наказание изобщо не съответства на извършеното престъпление. Беше си угодил съвсем за малко, и ето го сега — същинска развалина.

Това, което ставаше в момента във вътрешностите на мистър Фрисби, наподобяваше до известна степен бурно събрание на акционерите. Задаваха се подли въпроси. Повишаваха се гласове. На моменти като че избухваха същински ръкопашни боеве. А пепсиновите таблетки, поглъщани с такава надежда, не допринасяха повече от блеещото „Моля, господа!“ на безпомощния председател.

— О-ох! — изпъшка мистър Фрисби, разкъсван от нов спазъм.

Имаше едно-единствено успокоение. По целия черен хоризонт се синееше един малък отрязък чисто небе. Всеки момент секретарят му щеше да дойде с пощата и той, с някакво растящо настървение, едва се сдържаше да го изчака и да си изкара яда на неговия гръб. Като се изключи печената патица, той не беше лош човек, но под нейно влияние цялата му природа се променяше и го превръщаше в един от ония работодатели, които гледат на личните си секретари като на боксова круша.

Точно в това състояние на духа, което не вещаеше нищо добро, го свари Бери.

Самият той се чувстваше леко неспокоен. Удоволствието от компанията на Бисквитата го беше накарало да проточи обяда извън обичайното време. А като се върна в офиса, имаше опашка от посетители, изгарящи от желание да видят мистър Фрисби. Трябваше да се разбере с тях, а това отне време. Оставаха само петнадесет минути до часа на срещата с Ан в чайната на Хайд Парк. Влизайки в стаята, беше погледнал нервно часовника си.

— Е… — започна мистър Фрисби, като се понадигна от болничната постеля.

Имаше намерение да продължи с една пространна реч. Беше намислил да каже, че като е телефонирал в офиса да му бъде донесена пощата в Гроувнър Хаус след обяда, е имал предвид именно след обяда, а не пет минути преди вечерята. Щеше да запита Бери дали не се е загубил по пътя или дали не се е спрял някъде между Падинг Лейн и Гроувнър Хаус, за да се позабавлява, като търкаля бобено зърно с клечка за зъби. Защото мистър Фрисби, както вече сме виждали, когато е разстроен, може да бъде ужасно злъчен.

Всички тия неща искаше да изговори изстрадалият финансист, и още много други — и това щеше несъмнено да му донесе голямо облекчение. Но едва беше изрекъл онова първо „Е…“, когато посетителят му го прекъсна.