Пэлем Вудхауз - Големи пари

— Всички имаме — усмихна се мистър Хоук.

— Разбираш ли, излиза ми солено да забавлявам тия хора — все така замислен каза капитанът.

Мистър Хоук си отряза от бифтека.

— Кои хора?

— Две момчета от Чикаго дойдоха при мен с препоръчително писмо от мой приятел в Америка. Задължен съм му, така че трябва да се погрижа за юнаците. А те — въздъхна отново Кели — мислят само за удоволствия. Затова ми трябват малко пари.

— Предполагам.

— Ще се изненадаш колко ми излиза да ги разкарвам из Лондон и да им показвам забележителностите. Не могат да се наситят. Миналата седмица бяха три пъти в музея на Мадам Тисо.

— А-а — поклати глава мистър Хоук, — добре си живеят момчетата.

— Разбира се, съществува и другата страна. Те са ми благодарни. За тях съм по-стария брат. Вчера ми казаха, че биха направили всичко на света за мен.

— Прекрасно — каза мистър Хоук искрено. — Това се казва дух.

— Ще ти стане смешно, ако ти кажа каква им е представата за правене на добрини в името на моя милост — продължи капитанът. — Попитаха ме дали няма човек, на когото ми се иска да светя маслото. Ако имало, щели да бъдат щастливи и горди да му резнат зелката, ей така безплатно, само за да покажат признателността си и да се намират на работа.

Мистър Хоук може и да се е засмял, но ако го е направил, то е било нечуто. Той тъкмо въздигаше ново парче бифтек към устата си и макар че тя бавно се отваряше, за да го приеме, хапката така си и увисна във въздуха. Мистър Хоук свали вилицата и се вгледа напрегнато в събеседника си.

— Да светиш маслото? — попита с тънък глас.

— Да светя маслото — кимна капитанът. — Не ти ли споменах — продължи той с поглед, леко изненадан от увисналото чене на събеседника си, — че момчетата са гангстери?

— Господи!

— Да. При това доста известни, струва ми се, в Америка. Наричат ги Чикагските горили. Невероятни момчета! — замисли се капитанът. — Деца на природата, ето това са те. Просто двама страхотни, огромни, щастливи младоци, изгарящи от желание да възнаградят гостоприемството на домакина си, като пръснат кофата на някой, който му е скроил лош номер. Веселяци!

Той се изкиска, за да покаже, че и в този момент веселбата продължава. Смееше се по много любопитен начин. Устата му се повдигаше леко от едната страна, докато устните оставаха плътно затворени. Очите му по време на изпълнението запазваха обичайния си вид, наподобяващ две парчета светлосиня стомана. Мистър Хоук намери всичко това за интересно, но не и привлекателно.

— Е, не искам да ти губя целия ден в разговори — каза капитан Кели и се надигна.

— Хей! — засуети се мистър Хоук. — Чакай!

— Имаш нещо да ми кажеш? — Капитанът се върна на мястото си.

Мистър Хоук преглътна мъчително.

— На такива момчета мястото им е в дранголника — каза разгорещено той. — В дранголника, ето там им е мястото.

Капитан Кели кимна едва забележимо.

— Бяха там за ден-два, когато гръмнаха Джо Фраскати в Чикаго. Но ги пуснаха. Все пак трябваше да дойдат тук, докато нещата се уталожат.

— Г-г-гръмнали го? — потрепери мистър Хоук.

— Господи — възкликна капитанът, — та това е нищо за Чикаго. Би трябвало да знаеш. Е, както казах, те искат да ми се отплатят, а по една лоша случайност им споменах за това как си ме изпързалял. Никога не си виждал хора толкова наострени срещу някого. На това му викам аз широки сърца. Можеш да си приказваш всичко за гангстерите, но те са готови да одерат човека заради приятел. Ти беше един от ония, които искаха да одерат — Кели се изкиска на шегата. Настроението му май се беше оправило.

Мистър Хоук се разпищя.

— Да ме одерат? Че защо? Нищо не съм направил. Да не си мислиш, че наистина се каня да те метна, теб — стария ми приятел? Майтапех се, само така, малко да ти полазя по нервите. Исках да видя как ще реагираш.

— Е, видя — каза кратко Кели. — А сега наистина трябва да тръгвам. Обещах да се срещна с двамата в клуба.

— Чакай! — викна мистър Хоук — Чакай! Ще си получиш половината. Ще ти дам и писмен документ, ако искаш. Ще го напиша още сега, какво ще кажеш?

Нещо много близо до доволна усмивка премина по лицето на капитана.

— Ще кажа добре. Знам, че ще се хареса на момчетата. Келнерът ще донесе хартия и мастило.

— Имам писалка — каза мистър Хоук глухо. — А и този лист хартия ще свърши работа.

Той задраска трескаво. Капитан Кели прегледа документа, остана доволен и го сложи внимателно в джоба си.

— Ще бъда в клуба целия следобед — каза, като се надигна. — Само ще се отбия да подпечатам това.