Пэлем Вудхауз - Големи пари

И като грабна цилиндъра си, лорд Ходсдън се спусна към вратата. Можеше и да се поспре, ако желаеше да чуе какво ще отвърне сестра му на неговия ултиматум, но той не желаеше.

Макар че скромният обяд на лорд Бискъртън и приятеля му Бери Конуей беше организиран предимно като честване на общото им щастие, те едва се бяха настанили на масата, когато той загуби безгрижния си аспект и съвсем определено се превърна в дискусия за средствата и начините. Необичайната сложност на тяхното положение не им беше убегнала. И двамата му бяха хвърлили по едно яко мислене през нощта и деловата нотка прозвуча почти веднага.

— Това до което се свеждат нещата — започна Бисквитата, когато келнерът ги остави и беше възможно да се занимаят с дела по-лични от сметката, — е какво ще предприемем по-нататък?

Бери кимна. Беше съгласен, че точно там е въпросът.

— Защото — продължи Бисквитата — не може да има пазарлък с духовните лица. Всеки път, когато дружината се събере, дори да е в една и съща сутрин с промеждутък от няколко минути, свещеникът си иска своя малък плик. Тъй че пред нас стои вечния проблем с парите и как да се сдобием с такива. Кой — попита той, като гледаше насреща — е онзи червендалест тип, който ни махна бащински с ръка? Не го познавам. Някой от твоите приятели от Ситито?

Бери проследи погледа му. На маса близо до вратата седеше набит румен мъж, който очевидно добре си угаждаше. Д. Б. Хоук, този тлъст мошеник, винаги превръщаше обяда си почти в свещен ритуал и като храм за изпълнението обикновено избираше точно този ресторант. Защото тук можеше да получи супа като супа, бифтек като бифтек и като капак — онази предана обич на собствениците към редовните клиенти, които не се въздържат от угаждане нито поради пестеливост, нито поради някое модерно увлечение по диетите.

Д. Б. Хоук никога през живота си не беше пазил диета.

Нито пък на този етап от кариерата му имаше причина да се скъпи и икономисва. Нещата вървяха добре при мистър Хоук. Беше разпродал всичките си акции от „Рогата жаба“ при четири шилинга, а от „финансови новини“ тази сутрин го информираха, че са паднали до един шилинг и шест пенса. Той възнамеряваше най-спокойно да си ги откупи, когато паднат някъде към шилинг. После ще пуснат слуха за новата жила и той само ще си седи и ще гледа как цените хвърчат в небесата. Бъдещето изглеждаше за мистър Хоук розово като бузите му.

Той наблюдаваше Бери с очи, изскочили от алчност и доброжелателство. Мисълта, че ще натрупа голямо богатство от имот, за който е платил на този младеж петстотин лири, го забавляваше. Мистър Хоук обгърна бифтека си с поглед, някак си по-прочувствен и благоговеен от погледите му, предназначени за бифтеци, макар че отношението му към тях винаги е било почтително. С удоволствие отбеляза, че днес готвачът с бялата престилка е надминал себе си. Д. Б. Хоук си беше избрал този бифтек лично, след достатъчно внимателно обмисляне, а и в приготвянето му беше оказано нужното внимание.

— Това — обясни Бери — е Хоук. Човекът, който купи моята мина.

— Така ли? — Бисквитата оглеждаше най-задълбочено филантропа. — Купил мината, така ли? Странно. Не ми прилича на ахмак. Не мислиш ли, че е възможно…

— Какво?

— Чудех се дали тая твоя мина е чак такъв боклук, за какъвто я мислиш. Не ми харесва как изглежда този Хоук. Подозрителен е. Има вид на човек, който може да разплаче даже вдовицата и сирака, ако му паднат в ръчичките. И какво стана с мината? Да не би да я използва за летен лагер или нещо друго?

— Мисля, че е била включена в парцел, който е собственост на стария Фрисби. Казва се „Рогата жаба“.

— Какво общо има Фрисби с това?

— Хоук му е приятел.

— Така ли? — Бисквитата изсумтя. — Е, това обяснява нещата. Кой свестен човек ще бъде приятел на Фрисби? Едно говедо — каза горчиво той, — чиято единствена племенница се сгодява за чудесен млад мъж от добро семейство и който, въпреки че му е дадена всякаква възможност да направи малко дарение, си стиска джоба и не обелва и дума. От мен да го знаеш, Бери, тия гадове са те изгабосали.

— Е, сега е твърде късно да му мисля.

— Предполагам, че е така.

— По-добре сега да помислим как да спечелим малко пари.

Бисквитата се намръщи.

— Пари! Да. Ти си прав. Каква идиотщина. Половината от свестните люде на тоя свят са с вързани ръце, защото ги нямат. А ония, които ги имат, нямат представа какво да правят с тях. Вземи стария Фрисби, например. Сигурно е тъпкан.