Пэлем Вудхауз - Големи пари

— И в ресторанта изглеждаше щастлива — кимна лейди Вира. Гласът й беше мрачен. — Гледаха се право в очите.

— Не!

— И си държаха ръцете.

— Не, по дяволите!

— Видях ги, казвам ти.

Вратата се отвори.

— А, Ан, скъпото ми момиче — посрещна я лейди Вира. — Върна ли се вече?

Радостта на Ан помръкна. Никой не обича неприятните сцени, а тя знаеше, че точно това се задава. Увъртането не й бе присъщо. Нямаше намерение да крие какво се е случило. Единственото, което я терзаеше, беше как да го поднесе. Знаеше, че някои хора предпочитат да получават лошите новини постепенно. Други пък биха избрали да бъдат полети с кофа студена вода и с това да се свърши.

Ан тъкмо претегляше наум относителните преимущества на двата метода, когато лейди Вира продължи да говори и стана ясно, че нито един от тях няма да й е необходим.

— Кой беше приятелят ти? — попита лейди Вира.

— Онзи, с когото си вечеряла — лорд Ходсдън си дойде на думата. — Онзи — продължи, разпръсквайки и последната неяснота, — с когото си била на терасата в „Марио“?

— Да — присъедини се лейди Вира с глас от най-чиста стомана. — Държахте си ръцете, ако си спомняш, и се гледахте в очите.

В подобна ситуация едно добро момиче би потреперило от страх. Едно още по-добро момиче дори би избухнало в сълзи и би покрило лицето си с ръце. След първото силно сепване Ан има лошия късмет да види нещата откъм смешната им страна. Преди да се усети, стаята прокънтя от неудържимия й смях.

Възгледите на лорд Ходсдън за неудържимите смехове бяха идентични с тези за излитащите фазани. В подходящия момент никой не би им се зарадвал повече от него. Но в момент като този и при това от момиче, което се подиграва с чувствата — да, по дяволите, подиграва се с чувствата на единствения му син, в този момент той горещо им се противопоставяше.

— Не се хили!

Ан стана сериозна.

— Съжалявам. Само ми се видя толкова смешно, че през цялото време сте ме гледали.

— Комичният аспект на проблема — намеси се лейди Вира тежко — не ми допада.

— Съжалявам. Не трябваше… беше лошо от моя страна… Но знаете какво е, когато си нервна.

— Нервна! — лорд Ходсдън изпръхтя. — Ти нервна? Не съм виждал момиче по-спокойно от теб и по-… как се казваше… по-… а… започва с х…

— Джордж — обади се лейди Вира. — Млъквай.

Лорд Ходсдън се свлече в стола. Искаше му се да си беше донесъл синонимния речник.

— Съжалявам — каза Ан за трети път. — Ако го знаех по-рано, щях да ви го кажа веднага, но се страхувам, че няма да се омъжа за Годфри.

Лорд Ходсдън се надигна леко, като вулкан, който погрешно са смятали за угаснал. Сестра му, забелязвайки симптомите, вдигна властно ръка.

— Джордж!

— Не мога ли и аз да кажа нещо? — изрече той с патос.

— Не.

— О, така ли. Аз съм глава на семейството. Бискъртън е единственият ми син. Това момиче идва най-спокойно и ни заявява, че смята да го захвърли като… като… е, да го захвърли. А аз не мога да кажа нищо. Разбирам. Точно. Да. Предполагам — графът беше унищожителен, — че няма да имате нищо против, ако се оттегля, докато вие двете обсъждате тази история, в която аз, разбира се, нямам какъвто и да било интерес. Ха! — каза Негова светлост, който се почувства, въпреки всичко, много по-добре.

Лейди Вира се обърна към Ан.

— Може би ще обясниш?

— Не мисля, че има нещо за обясняване.

— Разбира се, че няма — каза патетично лорд Ходсдън, обръщайки се към една порцеланова котка, която стоеше на малката масичка до лакътя му. — Ясно е, че няма. Нищо за обясняване. Точно така. Колко лошо, че любопитстваме. Но нека да ти кажа…

— Джордж!

— Е, добре де.

— Искам да кажа — продължи Ан, — че ако сте ме видели в „Марио“, вече знаете…

— Знам това, което смяташ, че е единственият въпрос за обсъждане, а именно, че се каниш да отхвърлиш племенника ми, заради мъжа, с когото вечеря днес. Но след като си била поверена в ръцете ми от твоите родители и следователно си под моя опека и отговорност, мисля, че съм в правото си да попитам…

— Кой, по дяволите, е този скапаняк? — лорд Ходсдън отново изплува на повърхността.

Сестра му сви устни. Въпросът беше, по същество, кулминацията, към която вървеше речта й, макар че тя би го формулирала по-различно. Но лейди Вира обичаше сама да си задава въпросите. Тя отправи поглед към брат си, който го изпрати обратно в глъбините на стола и се обърна към Ан в очакване.

— Е? Кой беше?

— Казва се Конуей.

— И какъв е?

— Работи в Тайните служби.