Алек Попов - Мисия Лондон

Беше време за снимки.

Той зареди нов високочувствителен филм във фотоапарата и надзърна радостно през обектива. Но радостта му трая едва миг. Принцесата изненадващо беше облякла палтото си. В ръката й лъщеше малко бижу, което определено не спадаше към колекцията му - изящен „Смит и Уесън“, 37-и калибър. Тя го насочи към смаяния бижутер и го накара да отстъпи към прозореца. Бръкна в сейфа и измъкна кутията със снимки, запечатали възторга и щастието на Емералд.

Сбогуването беше сухо и делово.

Дезмънд Кук чакаше в колата с включен двигател. Катя се тръшна до него и си пое дълбоко дъх.

- Коледното дръвче пристигна - каза тя.

Той даде рязко газ и излезе на платното. Колата избръмча нагоре по осветената Рийджънт стрийт, после свърна в една пряка и се изгуби в лабиринта на града.

Пътуваха мълчаливо. Парното духаше с всичка сила, разливайки горещи вълни под палтото й. Камъните лепнеха по кожата й като люспи. Вадички пот струяха под мишниците й. „Направих го, рече си тя, Господи, направих го!“

Дезмънд включи радиото: FM Jazz. Успокояващо. Пресякоха Мерилибън и продължиха на изток. Пусти улици, без имена, облъчени от рядка жълта светлина. Лицето на Дезмънд оставаше непроницаемо. През всички тези месеци беше твърдял, че сексът и работата не трябва да се смесват. Това я караше да се чувства несигурна. Досега бяха правили само секс (адски много при това!). Но вече се досещаше какво има предвид. Тя стисна револвера в джоба си: „Само се опитай да ме изпързаляш, копеле!“

Неочаквано той се обърна към нея и се усмихна, сякаш бе прочел мислите й. Хубави зъби, сръчен език. Опита се да мисли за нещо по-приятно. След по-малко от 24 часа щеше да се намира на 10 километра над океана. Новият й парагвайски паспорт беше издаден на името на Есмералда Корасон. Щеше да си открие собствен фитнес център в Насау. Вече знаеше дори как ще се казва: „Окото на оникса“ или нещо подобно. Чудеше се по колко да изпраща на родителите си. Може би $ 500 на месец ще бъде достатъчно. Или е твърде много?? Гумите тежко изтрополяха по някакъв стар коловоз, хлътнал между паветата. От двете страни се заредиха безкрайни складове. Влажните им тухлени сводове бяха обрасли със зеленикава плесен. Повечето лампи бяха изпочупени. От време на време под гумите изхрущяваше някоя бутилка. Дъното на улицата беше запушено от огромна цистерна. Върху почернелия корпус личеше полуизтрит надпис: Pooper-scooper. В подножието имаше метална порта, изрисувана с ярки апокалиптични графити.

- Стигнахме - рече Дезмънд и натисна клаксона.

- Какво е това място? - сбърчи нос тя.

- Не мисля, че точно тази вечер трябва да отсядаме в Риц - отвърна той през смях.

Вратата се разтвори с глухо стържене. Дезмънд вкара колата в тъмното гърло и угаси фаровете. Лъхна я застоял въздух.

- Ела! - властно долетя гласът му.

Напипа ръката му. Къде я водеше? Халките, нанизани върху пръстите на краката, й убиваха. Той я подпря на някаква стена и бавно разкопча палтото й. Устните му нежно засмукаха обецата й.

- Ей, какво правиш? - прошепна тя, възбудена.

- Искам да ги видя - измърка Дезмънд.

- Е, добре, виж ги…

Палтото се свлече на пода. Той отстъпи крачка назад. Скъпоценните камъни блещукаха в мрака с ясна дълбока светлина.

- Красиви са - промълви той след малко.

- И най-вече скъпи… - цинично добави друг глас. (Не беше нейният!)

- Дезмънд!!! - извика уплашено Катя и затърси палтото си.

В металния търбух отекна хлопване на шалтер. Припламнаха мръснобели лампи. Тя се залепи за стената като перфорирана пеперуда.

Два автомата, насочени към гърдите й - забеляза първо тях естествено. После лицата: изопнати скули, блеснали погледи. Бяха шестима: трима черни, две жени и един жълтурко. Жените държаха автоматите. През челото на едната минаваше червена лента. Бяха на възраст между седемнайсет и двайсет и пет години. Носеха кубинки, панталони с джобове и черни якета. В средата на групата стърчеше самият Дезмънд, пъхнал ръце в джобовете на кожения си шлифер като Джо Уест.

- Дезмънд?! - повтори Катя.

Той поклати глава.

- Не съм Дезмънд. Съжалявам, че ти го казвам чак сега. Истинското ми име е Мокеле-Оно. Окото на ястреба. Аз съм борец.

„К’ъв борец си ти бе, да ти еба майката!“, изруга наум Катя и плъзна ръка в джоба на палтото си.

- Не прави глупости, Кейт! - предупреди я той, като пристъпи към нея. - Спокойно! Тия не се шегуват, дай това тук.

Той измъкна револвера от ръката й и го прибра в своя джоб. После я загърна с палтото, почти грижовно.