Алек Попов - Мисия Лондон

Нат изключи рекордера и го прибра в джоба си.

- Защо правиш това? - попита Дейл с известна погнуса.

- Документирам последната фаза на операцията - гласеше навъсеният отговор.

От ауспусите на колите струяха бледи изпарения. По остъклената фасада на SEGA, империята на виртуалната реалност, пълзяха отраженията на разкъсани облаци.

- Чудя се, как ли изглежда този мръсник!?- процеди Дейл.

- Не знам - рече Нат. - Може би е нямал идея какво точно яде?

- Нямал бил… - сви юмруци парковият служител.

- Във всеки случай очаквам да ни каже къде е вечерял - додаде Нат Колуей.

- А на мене ми се ще да го прасна в лакомата мутра! - отсече Дейл.

- Въпрос на приоритети - сви рамене детективът.

11,43 ат. Движим се плътно след маслено- зелен роувър 80 с дипломатически номер 123D0001. Предполагаме с голяма доза сигурност, че индивидът, погълнал източника, пътува със същата кола. Това значително усложнява ситуацията. Не трябва да се действа прибързано. Възможни пречки от административноправен характер. Очаквам допълнителни указания от Центъра. Междувременно колата се насочва към Хийтроу. Движим се след тях. Мистър Ръдърфорд проявява признаци на силна нервна възбуда. Опасявам се, че всеки миг може да излезе от контрол и да застраши успеха на операцията. Наредих да го закопчаят. Само временно. Сори, Дейл. Край.

12,00 ат. Няма сигнал. Навлизаме в района на летището. Току-що разговарях с майор Тръмбъл. Положението очевидно е твърде деликатно; в момента текат консултации с Форин офис. Инструкциите са мъгляви: проследяването да продължи, нищо повече… Движим се в тунела, който води към терминалите 1, 2, 3. Ограничение на скоростта 30 мили. Край.

12,11 pm. ОТ колата слизат мъж и три женски. Мъжът вероятно е българският посланик. Насочват се към VIP сектора. Мистър Ръдърфорд ще трябва да остане в микробуса въпреки енергичните му протести. С мен идва мистър Финч от техническия отдел, оборудван с портативен локатор. Чудя се кой от четиримата е домакин на чипа? Докъде се простира границата на дипломатическия имунитет?… Отново сме в ефир. По петите сме им, но те не забелязват нищо или просто не им пука. Лидерът на групата е жената с червените кожи. Не вярвам патиците на Дейл да са я затруднили особено; има вид на закоравяла човекоядка. Говорят нещо на своя език и се смеят…

- Детектив Колуей… - спря го мек, ала властен глас.

Пред него стоеше едър мъж с кафяв костюм и черна погребална вратовръзка. На ревера му висеше бадж с означение VIP контрол. Сините му очи бяха като езерца от втечнен метан.

- Лейтенант Рупърт Евъридж - представи се мъжагата. - Моля, последвайте ме!

- Но ние тъкмо…- опита се да възрази Нат.

- Знам! - прекъсна го авторитетно лейтенантът. - В течение съм. Възложено ми е да поема контрола върху операцията от този момент нататък. Ще ви обясним всичко. За бога! - нервно додаде той. - Накарайте подчинения си да скрие това нелепо устройство! Привлича вниманието!

Нат се поколеба. Нямаше особен избор. Той проследи с натежал от мъка поглед групата, която се отдалечаваше.

- Хайде! - подкани ги Рупърт Евъридж, сякаш се боеше, че Дейл ще се хвърли след тях.

Той ги поведе през плетеница от коридори и врати е автоматични ключалки, които мазно щракаха, щом пъхнеше смарт картата си в тях. Нат изпита нездравото усещане, че се движи зад кулисите на огромна сцена. Озоваха се в затворено помещение е нисък таван, натъпкано с монитори. По средата седеше мъж в бежов шлифер и равно като дъска лице. Луминесцентните лампи хвърляха индигови отблясъци по челиците му. „МИ-6?…“, помисли си Нат.

- Здравейте, джентълмени - обърна се той към Нат и Финч, без да става. - Неприятна ситуация, а? Трябва да решим как ще процедираме.

- Струва ми се, че решението вече е взето, сър… - кисело промърмори Нат.

Името на агента беше Бибит. Майкъл Бибит.

- Знам колко труд и нерви сте хвърлили досега - подхвана той е лека прозявка. - Не искам да останете е впечатление, че се действа през главата ви.

„Що не вземеш да се гръмнеш“, рече си Нат.

- Умът ми не го побира! Защо? - въздъхна Бибит, като завъртя стола си към мониторите. - Изглеждат нормални същества, почти като нас…

Варадин и Селянова разговаряха на четири очи, изправени до стъклената стена, която гледаше към пистата. Компаньонките седяха в меките кресла, тапицирани със златиста коприна, и гледаха любопитно към тях. Мичето пиеше блед чай е лимон, който съответстваше на цвета на лицето й. Спътницата й похапваше плодов пай, като го поливаше обилно с черно кафе. Изглеждаше свежа и румена, готова да прекоси земното кълбо по всички азимути.