Алек Попов - Мисия Лондон

Микробусът се появи около седем. Дейл Ръдърфорд вече крачеше напред-назад по тротоара, загърнат в зеленикава полушубка. Нещо трепна в него при вида на въртящата се антена върху покрива. Деветият се беше обадил, каквото и да означаваше това!

- Качвай се, Дейл! - Нат отвори вратата.

Обгърна го познатото жужене на апаратурата. Сухият въздух беше наситен с електричество.

- Сър! - обади се внезапно мъжът със слушалките. Отново се изгуби!

Той започна да върти разни копчета, но след малко поклати глава:

- Изчезна.

- Дявол да го вземе! - изруга Нат.

- Какво става? - разтревожи се Дейл.

- И аз бих желал да знам същото - въздъхна детективът.

Сигналът изникна изневиделица върху радара на спътника рано тази сутрин, малко преди пет. Новината изстреля Нат Колуей от леглото и скоро целият екип беше на крак. В 5,32 обаче чипът замлъкна мистериозно и те прекараха повече от половин час, спрели в района на Чатъм. В 6,20 сигналът отново се появи.

- Какво ще правим сега? - попита Дейл.

- Ще чакаме - скръцна със зъби Нат.

В началото му беше трудно да проумее гнева и болката на парковия служител. Струваше му се леко чалнат. В края на краищата това бяха само едни тъпи патици! Но вече не смяташе така. Случаят в Хайд Парк беше влязъл в златния фонд на полицейския фолклор. Нат се чувстваше лично засегнат. „Хайде, хайде, обади се!“, нервно прошепна той.

Вместо това от джоба му се разнесе популярната мелодия на песента Six little ducks. Дейл му хвърли смразяващ поглед. Детективът се подсмихна вътрешно и извади мобилния си телефон. Беше сменил мелодията на GSM-a, докато кибичеха в Чатъм и се чудеха какво да правят. Надяваше се подсъзнателно да му донесе късмет. Беше Салински от лабораторията към оперативно-техническия център. Нат го изслуша внимателно, без да го прекъсва.

- Сигналът е идентичен е предишните - рече той, прибирайки телефона в джоба си. - Това поне вече знаем…

Виж ти, магията действала!

- Но защо се появява чак сега? - живо попита Дейл.

- Нямам идея - сви рамене Нат. - Може би нещо го е блокирало. Какво ще кажеш?

Дейл се замисли. По време на изпитанията бе установено, че някои чипове блокират при температура под минус 20 градуса Целзий. Предположението го накара да потръпне.

- Ако са ги замразили дълбоко… - тихо изрече той.

- Естествено, трябваше да се досетя! - възкликна Колуей. - Никой не може да изяде 40 патици наведнъж, нали? Пропуснали са да го извадят, а после са ги замразили!

Парковият служител мълчеше. Нат сложи ръка на рамото му.

- Май се досещам какво го е активирало отново…

- Тогава трябва да побързаме, Нат! - избухна Дейл. - Преди да сме го открили в канализацията!

Следващият час премина в догадки и мрачни съмнения. Антената напразно опипваше ефира, мъчейки се да изрови сигнала от вселенската купа сено. Чипът не даваше признаци на живот. Дейл увеси нос.

- Имаш ли представа как му действат стомашните сокове? - опита се да разведри атмосферата Нат.

9,15. Операторът, който дремеше със слушалки на ушите, внезапно се размърда.

- Гледай ти! Птичката се е събудила - констатира той със задоволство.

10,30. Колата се спусна по Хай Кензингтън и спря пред магазина на „Марк и Спенсър“.

- Изгуби се - докладва операторът.

- Пак ще изскочи - каза Нат.

- Не ви ли прави впечатление, че всички следи водят към тази част на града? - обади се Дейл.

- Прави ни - отвърна детективът.

През последния час сигналът се появяваше периодично на интервали от по десетина минути. Очевидно устройството бе увредено от неблагоприятната среда, но продължаваше героично да изпълнява дълга си. „Давай, малкият! Още половин час!“, молеше се Нат.

В микробуса цареше тягостно очакване. Всеки път можеше да бъде последен - малкият екип добре съзнаваше това. Никой не бързаше да се радва. От прецизен инструмент за контрол над случайността чипът се беше трансформирал в зарче на съдбата.

- Ооопс! Ето ни отново! - възкликна операторът. Микробусът се вля колебливо в уличния поток.

- Близко сме! - потри ръце Нат Колуей.

Мъжът пред екрана кимна. Внезапно по лицето му се изписа тревога.

- Сър? Боя се, че източникът се движи, сър! - рече той, втренчен в пулсиращата светлинка.

- Как така!? - избухна Нат. - Тия какво, да нямат антирадар?! Eгa ти, high-tech кокошкари се навъдиха! Давай след него! — нареди той.

11,25 ат. Дистанция 300 ярда. Движим се по M25, посока запад. В участъка на Чизик има задръстване, което блокира движението. За щастие не само нашето… Имаме всички основания да смятаме, че чипът се намира в стомаха на индивид, който пътува в кола пред нас. Предполагаема консумация: минус 11 часа. Очакван изход: плюс 4 часа. Дотогава трябва да сме го пипнали. Край.