Алек Попов - Мисия Лондон

- The call of the wild! [23] Зовът на дивото. - прошепна мисис Кънингъм със страхопочитание.

От време на време девойката вдигаше лице към тавана и силно се провикваше: „Ууух! Уууух!“, наподобявайки родилен напън.

В пристъп на атавизъм господин Халваджиев пъхна ръка под масата и я сложи върху коляното на Ивон. (Малката ми Ивон!) После я стрелна е крайчеца на окото си, но не установи видим ефект от постъпката си. Ръката му пропълзя нагоре, чак до ластика на чорапа й, плъзна се от вътрешната страна на бедрото и внезапно замръзна. „Дум, дум, дум!“, продължаваше да бие тъпанът. Лицето на Ивон остана неподвижно.

Зовът на дивото.

Другата ръка очевидно се намираше там доста преди неговата. Беше топла и отпусната, плуваща в блаженство и забрава. Той я сграбчи здраво, преди да е избягала.

- Ивон, защо се правиш на умряла? - ниско прошепна той.

Тя не реагира. За сметка на това преподобният абат на Невърбъри ужасено извърна глава. По лицето му се изписа страдалческа физиономия. Халваджиев имаше желязна хватка. Кокалчетата на абата игриво пукаха в огромната му шепа, ала в очите му нямаше радост. „Накъде върви светът?“, питаше се горчиво големият мъж.

„Уууух! Уууух!“, пънеше се девойката, махаше е рамката и призоваваше стихиите.

„Ъъъх! Ъъъъх!“, пригласяше й абатът на Невърбъри, а от челото му капеше пот.

Ивон, все така невъзмутима към драмата, която се разиграваше между бедрата й, заби лъжичка в десерта.

- „The Fire Lady“, как ти звучи? - попита художникът.

- Става - кимна Пуйчев. - Защо да не става?

- Значи, като кажа накрая: „Here the Fire Lady comes!“ [24] Ето, огнената лейди пристига! , палиш фитилите, разбра ли? - рече Спас Немиров.

- Окей, няма проблем - съгласи се стажантът.

Той се вълнуваше от всяко съприкосновение е модерното изкуство и приемаше задачата си изключително сериозно. Танцуващия е огъня изтича нагоре по стълбите и хвърли последен изпитателен поглед към творението си. Върху мраморния под бяха подредени точно двеста петдесет и три метални чашки, пълни с различни запалителни смеси, оплетени в бикфордови шнурове. Изискваше се силно въображение, за да долови човек контурите на женско лице сред това минно поле, но художникът потри доволно ръце. Птичето на късмета най-сетне беше кацнало на рамото му. Чакаше този миг от години: години на огън и самота, на незачитане и присмех. Но сега - край на униженията! Самата британска кралица щеше да го удостои с вниманието си. Това беше повратен момент в кариерата му. Ако демонстрацията се харесаше, нищо чудно да го засилят с поръчки за нови огнени спектакли. Ще започнат да го канят по разни замъци. Той облиза пресъхналите си устни. Нямаше начин да не им хареса. Беше дал всичко от себе си за предстоящата илюминация. Беше изчислявал и експериментирал неуморно седмици наред. Щеше да бъде истински шедьовър!

- Готов ли си, Пуйчев? - провикна се Спас Немиров.

В отговор стажантът само щракна със запалката си.

От страничната врата се появиха дипломатите, похапнали и развеселени. Генералът ги изпрати до прага. Внезапно по лицето му се изписа силно безпокойство.

- Ей, к’ви са тия взривове тука, бе! — отекна гласът му.

- Спокойно, старши! - обади се Танцуващия с огъня. — Ситуацията е под контрол.

- Илюминация! - допълни Пуйчев с щастливо изражение.

- Каква илюминация?! Посланикът знае ли? - погледът му тревожно шареше по шнуровете и паничките, пълни със съмнителен прах.

- Лично се разпореди - надменно отвърна художникът.

Тримата дипломати предпазливо заобиколиха инсталацията, като цъкаха с език. Генералът продължаваше да виси на прага. Не му харесваше тази работа, ама никак! Беше започнал кариерата си в сапьорните части и макар да не беше практикувал специалността си от години, се чувстваше някак лично засегнат от това пренебрежение. „Как така ще разреши минноподривна дейност, без да се допита до специалист?!“, негодуваше той.

- Пуйчев! - просъска военният. - Дай запалката!

Стажантът се обърка.

- Стой си там! - заплаши го художникът с пръст.

- Не смей да палиш!

- Смей да се издъниш само!

В този момент се чу как вратите на залата се отвориха и гостите започнаха да излизат.

- Лампата, лампата! - драматично извика Спас Немиров.

Данаилов услужливо щракна ключа зад гърба си и грамадният кристален полилей угасна. Скоро широкото стълбище се изпълни с народ. Най-отпред важно пристъпваха Селянова и мисис Кънингъм, придружени от Варадин и Зиблинг. Зад тях се мяркаше пребледнелият лик на преподобния абат, а сър Дефи Атууд отново се полюшваше в количката си като китайски мандарин.