Алек Попов - Мисия Лондон

- Значи залаганията се отменят? - попита Нат Колуей.

- Да! - отсече агентът. - Разбирам добре как се чувстваш. Аз също обичам да храня птиците в парка и не смятам, че следва да се третират като дивеч. В момента обаче си имаме други приоритети. Патиците определено не са сред тях!

- Мистър Финч - обърна се Нат към сержанта, - мисля, че операцията вече приключи. Да се махаме оттук. Довиждане, господа.

- Разчитаме на вашата дискретност - настигна го гласът на Майк Бибит.

01,35 pm. Току-що наредих да пуснат мистър Ръдърфорд. Страхувам се, че ми е доста сърдит . Източникът напуска пределите на летището и се насочва към континента. Очаква се да излезе от периметъра на радара след пет минути. В свят, доминиран от политиката, истината никога няма да тържествува. Край.

Този път „Балкан“ летеше с боинг. Варадин изпрати гостите си до края на ръкава, изчака люкът на самолета да хлопне и се върна в залата. Беше доволен, че няма други изпращачи. Селянова подозираше, че дипломатите имат пръст в злощастния инцидент. Във всеки случай беше сигурна, че тайно злорадстват, и не желаеше да и се мяркат пред очите. Варадин ги отпрати е удоволствие.

Не бързаше за никъде. Перспективата да се напъха отново във вмирисания роувър определено не го блазнеше. Той вдигна поглед към монитора и установи, че самолетът за София вече е излетял. Вълна от облекчение заля гърдите му, а сърцето му заподскача от радост като котка, подушила валериан. Настани се на бара и си поръча малка светла бира „Гролш“. Докато пяната се слягаше, шушнейки под носа му, а машините кръстосваха пистата като стада бели слонове, в съзнанието му зейна врата. Ала вместо цифри през нея нахлу светлина. И той съзря целия си четиригодишен мандат, проснат пред него като руло от златна коприна, което се търкаляше през калта на живота. „Ще си купя нова кола!“, мина му през ума. Може би СААБ или мерцедес?… Още не беше решил.

Внезапно, от мрака на някакъв джоб, пропищя мобилният му телефон. Той го измъкна е неохота.

- Господин посланик! - разнесе се тревожен глас. - Майор Улав е тук, заедно с цял ТИР подлоги. Иска да ги разтовари в двора на посолството. Твърди, че вие сте му обещали да ги доставите в България. Какво да правим? Той крещи и рита персонала. Боя се, че не е на себе си…

- Какво? - смръщи вежди Варадин.

- Изпадна в истерия, като му казахме, че няма къде да ги складираме…

- Какво? - повтори Варадин. - Не ви чувам добре… Кой се обажда?

- Удари Пуйчев с една подлога по главата само защото му каза, че е ръждясала! Заплашва, че ще се оплаче на премиера, ако не ги приемем. Луд човек! Чувате ли го как крещи?

- Нищо не чувам - скръцна със зъби Варадин. - Връзката е лоша. На летището съм…

- Какво да правим?!…

В този момент някой грабна слушалката.

- Екселенц! Екселенц! - отекна пронизителен писък. - Това е нечувана наглост! Нямате право да отблъсквате помощта ни! - беше самият майор Улав. - Настоявам да разговарям лично с вашия премиер. Този въпрос трябва да се реши веднъж завинаги. Чувате ли?…

Варадин инстинктивно отдръпна слушалката от ухото си. Стори му се, че по нея се стича слюнка. После изключи GSM-a.

Обзе го неистово желание да го тресне в плочките, но си даде сметка, че щеше да му бъде вторият за тази седмица. Изгълта бирата на един дъх и си поръча втора. Остана известно време заслушан в шепота на пяната, ала не успя да схване нищо. „Ще оцелея! - рече си той. - Каквото ще да става…“

На 24 декември Емералд Спарк, бижутерът от Рийджънт стрийт, се приготви да изживее кулминацията на своя XX век. Беше подбирал украсата седмици наред, отлагайки жизненоважни сделки чак до последния момент, за да си осигури целия наличен блясък в коледната нощ. Лейди Даяна се появи точно в единадесет, загърната в дълго кожено палто и непроницаема воалетка, следвана от шофьора си. Той му даде пет лири и го отпрати обратно в колата. Качиха се в офиса над магазина. Капаците на прозорците бяха спуснати. Докато тя се събличаше, Емералд отвори сейфа зад бюрото си и започна да вади играчките. Отблясъците им заиграха по тавана… Принцесата сияеше пред него в божествената си голота, а гърдите й се повдигаха и спускаха от вълнение. Той повдигна с треперещи пръсти едно диамантно колие от кадифеното му ложе и го закопча на шията й. Този път играчките бяха повече и по-разкошни отвсякога. Продължи да я украсява, докато не остана свободно кътче по тялото й. Дори по пръстите на краката й блещукаха халки, обсипани с брилянти! Сърцето му се качи в гърлото, а ябълката му започна да пулсира като на игуана.