Ник Хорнби - Дългият път надолу

Усетих, че началото е много добро, но нещо му липсваше.

— Виж, уважавам мнението ти, не искам да съм груб, но тази работа с неуравновесения чекиджия не е чак толкова интересна, колкото онази със злобата. Може ли да се спреш по-подробно на нея?

— Може би трябва да платиш на някого, за да го направи — предложи Синди.

— За терапевт ли ми говориш?

Тя изсумтя.

— Терапевт ли? Не. Мислех си за някоя от онези жени, които ще пикаят върху теб, стига да им платиш достатъчно. Не искаш ли тъкмо това?

Замислих се над думите й. Не исках да изпускам нито една възможност.

— Май няма да стане — отвърнах аз. — Никога не съм си падал по тези неща.

— Говорех метафорично.

— Извинявай. Изглежда не те разбрах.

— Май наистина си зле, след като нямаш нищо против, че те обиждам. Това не е ли техен проблем?

— На кого?

— Онези мъже, които имат нужда от жени, за да… Няма значение.

Смътно започвах да усещам за какво намеква тя. Истината бе, че ми стана приятно, когато тя започна да ме обижда. Не, по-точно казано, точно така трябваше.

— Знаеш защо се нахвърли на нещастния човек, нали?

— Не! Виж, тъкмо затова ти се обаждам.

Ако Синди знаеше колко много щеше да ми навреди при положение, че беше спряла тук, изкушението щеше да бъде направо неудържимо. Добре че Синди е от хората, които държат да доведат всичко до самия му край.

— Исках да ти кажа, че той беше петнайсет години по-млад от теб и много по-хубав. Не беше това причината обаче. Той е постигнал много повече в живота за един следобед, отколкото ти за цял живот.

Точно така! Това беше!

— Ти се надуваше по телевизията, чукаше ученички, докато той разхожда деца инвалиди и сигурно му плащат минимална работна заплата. Нищо чудно, че Пени искаше да си поговори с него. За нея това е моралният еквивалент да се насочи от Франкенщайн към Брад Пит.

— Благодаря ти. Това беше страхотно.

— Да не си посмял да ми затвориш. Едва започнах. Дванайсет години съм се нагледала на подобни неща.

— А, ще се върна за още, обещавам. Само че ще ми дойде много.

Знаете ли? Бившите съпруги, те са нещо, от което всеки трябва да има поне по една.

Чувствам се малко глупаво, като обяснявам какво се случи накрая на интервенцията, защото всичко ми прилича на съвпадение. Или може би само на мен ми прилича на съвпадение. Знам, че преди ви казах, че се уча да усещам тежестта на нещата, което означава да се науча какво да говоря и какво да не говоря, ако хората се чувстват неловко около теб. Така че, ако споделя, че в живота ми не се случваше нищо, преди да се срещна с останалите, не искам да прозвучи така, сякаш се оплаквам и мрънкам. Просто нещата са такива. Ако си прекарвал всичкото си време в тиха стая и неочаквано някой се появи зад теб и каже „Па!“, ти ще подскочиш. Ако си прекарвал цялото си време с ниски хора и видиш някой полицай, висок метър и деветдесет, той ще ти се стори като гигант. А ако нищо не се случва, а след това изведнъж се случи, то тогава това нещо ти се струва изключително, нещо като Божие дело. Нищото се превръща в нещо, а случката е невероятна.

Ето какво се случи. Стивън и Шон ми помогнаха да приберем Мати вкъщи. Взехме си такси и четиримата буквално се натъпкахме вътре, а с двамата болногледачи се свихме на седалката. Дори това ми се стори като истинско събитие. Допреди няколко месеца щях да се прибера у дома и да разкажа всичко на Мати, ако не го бях взела с мен. Ами че ако той не беше с мен този ден, нямаше да имам какво да ви разказвам. Тогава нямаше да имам нужда от Стивън и Шон и нямаше да се возим на такси. Щях да хвана автобуса, сама, ако изобщо отивах някъде. Разбирате ли какво искам да ви кажа с това нещо да се случва и нищо да не се случва?

След като се настанихме, Стивън се обърна към Шон:

— Намери ли човек?

Шон отвърна:

— Не, май няма да мога.

— Значи оставаме само тримата — уточни Стивън. — Направо ще ни разбият.

Шон само сви рамене и всички се загледахме през прозорците. Нямах представа за какво говорят.

Тогава Шон ме попита:

— Ти добра ли си в игрите с въпроси, Морийн? Какво ще кажеш да се присъединиш към отбора ни? Няма значение, дори да не знаеш нищо. В безизходица сме.

Това бе най-невероятното, което съм чувала, нали? Все слушам Джес и Джейджей, и Мартин, докато разказват какво им се случва непрекъснато. Запознават се с някого в асансьор, в бар и този човек ги пита:

— Какво ще кажете да пийнем по едно?

Или дори:

— Искате ли да спите с мен?