Ник Хорнби - Дългият път надолу

Не знам какъв е смисълът от това неочаквано прозрение. Не че се опитвах да сграбча живота в страстна прегръдка и да се закълна, че никога няма да го изпусна. В известен смисъл така нещата станаха по-зле, не по-добре. След като спреш да се преструваш, че всичко е пълна гадост и нямаш търпение да се измъкнеш, което си повтарям от известно време, става по-болезнено. Когато си казваш, че животът е като упойка, а след това спреш да пиеш обезболяващи, тогава вече можеш да определиш колко силна е болката, откъде идва, да не говорим, че тя не ти действа добре.

Добре че бях с бившата си любовница и бившия си приятел в момента, в който го разбрах, защото това бе съвсем същото. Обичах ги и винаги щях да ги обичам. Само че те повече нямаха място в живота ми, а аз нямаше къде да трупам всичко онова, което изпитвах. Не знаех какво да правя с тях, а те не знаеха какво да правят с него, но нали винаги става така в живота.

— Никога не съм казвала, че връзката ми с теб приключва, защото няма да станеш рок звезда — заговори след малко Лизи. — Знаеш го, нали?

Поклатих глава. Не, не го знаех. Поне вие можете да ме подкрепите. Нито веднъж не съм ви подвеждал, умишлено или случайно. Аз мислех, че тя ме зарязва, защото в музикално отношение бях пълна нула.

— А ти какво каза? Кажи ми го пак. Този път ще се опитам да внимавам.

— Сега вече няма значение, защото всички ние сме обърнали нова страница, нали.

— Може и така да се каже. — Нямах намерение да призная, че тъпча на едно място, нито че съм тръгнал назад.

— Добре. Казах, че не мога да съм с теб, ако не си музикант.

— За теб това не беше толкова важно навремето. Ти дори не харесваше музиката чак толкова.

— Ти не ме слушаш, Джейджей. Ти си музикант. Не става въпрос какво правиш. Музиката е в теб. Не съм казала, че от теб ще излезе известен музикант. Дори не знам дали си добър. Просто виждах, че не би било от полза за никого, ако престанеш да се занимаваш с музика. Виж какво стана. Ти разби бандата и пет минути по-късно вече беше на покрива на сградата. Не можеш без това. Без музиката си мъртъв. Не е ли така?

— И какво от това… Добре. Значи няма нищо общо с това, че не съм успял.

— Господи, ти за каква ме имаш?

Не мислех за нея; мислех за себе си. Никога не съм гледал на нещата по този начин. Мислех си, че цялата работа е свързана с неуспеха ми, но се оказа, че не било така. В момента ми се плачеше, искаше ми се да рева, докато сърцето ми се пръсне. Плачеше ми се, защото знаех, че тя е права, а понякога, щом чуеш истината, се чувстваш по този начин. Плачеше ми се, защото щях отново да се заема с музика, а бях пропуснал толкова много. Плачеше ми се, защото разбирах, че като се заема с музика никога няма да постигна успех, сякаш Лизи току-що ме бе проклела на трийсет и пет години бедност, чергарски живот, отчаяние, никакви грижи за собственото ми здраве, мотели със студена вода и гадни хамбургери. Поне щях да ги ям, нямаше да ги правя.

Тръгнах си към къщи пеша, изключих телефона и прекарах следващите четирийсет и осем часа на спуснати завеси, пих без прекъсване, спах и изгледах всички програми, посветени на антики, които успях да намеря. През тези четирийсет и осем часа мога да кажа, че ме грозеше опасността да се превърна в Мари Превост, холивудската актриса, открита доста време след смъртта си в твърде неугледен вид, защото трупът бил частично изяден от дакела й. Фактът, че нямах нито дакел, нито някакъв друг домашен любимец, донякъде ме успокояваше през тези два дена. Определено щях да умра в самота, а трупът ми щеше да е в доста напреднал стадий на разложение, когато ме откриеха, но поне щях да съм цял, с изключение на онези парчета, които окапеха сами по съвсем естествени причини. Така че всичко бе наред.

Ето как стоят нещата. Причината за проблема ми е скрита в главата, ако главата ми е мястото, където се намира личността. (Синди и другите ще възроптаят, защото и личността ми, и източникът на бедите ми са разположени под кръста, но все пак изслушайте ме и мен.) Животът ми бе поднесъл много възможности, а аз ги бях захвърлил, една по една след серия от катастрофално необмислени решения, всяко от които ми се бе сторило невероятно добра идея навремето. И въпреки това, единственият уред, с който разполагах, за да променя катастрофалния курс, в който бе поел живота ми, бе същата тази глава, която бе прецакала нещата отначало. Какви бяха шансовете ми?

Две седмици след шоуто на Джес, прочетох едни бележки, правени през онези два дена. Нямаше да е честно, ако кажех, че съм забравил кога съм ги правил, освен това те се търкаляха на видно място в апартамента. Само че минаха цели две седмици, преди да събера достатъчно смелост, за да ги прочета, а след като ги прочетох, бях готов отново да спусна завесите и да посегна към бутилката уиски.