Жозе Сарамаго - Слепота

Вече съмваше, когато слепите злодеи пуснаха жените да си вървят. Наложи се сляпата с безсънието да бъде носена на ръце от другарките си, които също едвам си стояха на краката. В продължение на часове бяха минавали от мъж на мъж, от унижение на унижение, от обида на обида, всичко, което е възможно да бъде причинено на една жена, но да я остави жива. Вече знаете, заплащането е в натура, кажете на вашите мъжленца там да дойдат да си вземат супа, се подигра на раздяла слепият с пистолета. И добави, шегувайки се, Доскоро момичета, пригответе се за следващата сесия. Останалите слепи повториха почти хорово, Доскоро, някои казаха, мацки, други казаха, курви, но се забелязваше умора в либидото им, съдейки по вялите гласове. Глухи, слепи, мълчаливи, препъващи се, единствено с достатъчно воля да не пуснат ръката на вървящата отпред, ръката, а не рамото, както бяха направили на идване, със сигурност никоя от тях не би могла да отговори, ако я запитат, Защо вървите хванати за ръце, така се беше получило, има жестове, за които невинаги може да се намери лесно обяснение, понякога дори и трудно не може да се намери. Когато прекосяваха атриума, жената на лекаря погледна навън, войниците бяха там, имаше и една камионетка, която навярно разнасяше храната по местата с карантина. Точно в този момент сляпата с безсънието буквално се свлече от краката си, сякаш я бяха покосили с един удар, сърцето й също спря, дори не довърши удара, който беше започнало, най-накрая разбрахме защо тази сляпа не можеше да спи, сега вече ще спи, да не я будим. Мъртва е, каза жената на лекаря, а гласът й беше напълно безизразен, ако изобщо е възможно такъв глас да излезе от жива уста, беше толкова мъртъв, колкото и думата, която произнесе. Взе на ръце внезапно строполилото се тяло, краката бяха оцапани в кръв, коремът беше насилен, бедните гърди открити, белязани от бяс, имаше ухапано на рамото, Това е портрет на моето тяло, помисли, портрет на всяка една от нас тук, сред обидите и болките ни има само едно нещо, което ни отличава, ние засега сме живи. Къде я носим, попита момичето с тъмните очила, Сега в стаята, по-късно ще я погребем, каза жената на лекаря.

Мъжете чакаха на вратата, липсваше само първият ослепял, който отново бе покрил с одеяло главата си, като разбра, че жените идват, и кривогледото момченце, което спеше. Без никакво колебание, без да се налага да брои леглата, жената на лекаря остави сляпата с безсънието в леглото, което й принадлежеше. Не се притесни от вероятното учудване на останалите, в края на краищата всички знаеха, че тя беше сляпата, която най-добре познава всяко кътче в тая сграда. Мъртва е, повтори, Какво се случи, попита лекарят, но жена му не му отговори, въпросът му можеше да означава единствено това, което изглеждаше, че означава, Какво й се случи, как умря, но можеше да е и Какво ви направиха там, но нито за единия, нито за другия можеше да има отговор, тя умря, просто така, без значение от какво, да се пита от какво е умрял някой е глупаво, с времето причината се забравя, само една дума остава, Умря, а ние вече не сме същите жени, които бяхме, когато излязохме оттук, думите, които те биха казали, ние вече не можем да кажем, що се отнася до другите, неназоваемото съществува, нищо повече. Вървете да вземете храната, каза жената на лекаря. Случайността, съдбата, ориста, участта или както там точно се нарича онова нещо с толкова имена, е изградено от чиста ирония, по друг начин не би могло да се разбере защо точно съпрузите на две от жените бяха избрани да бъдат представители на стаята и да вземат храната, когато никой не си представяше каква можеше да бъде цената на онова, което току-що беше заплатено. Можеха да бъдат други мъже, ергени, свободни, които нямат да защитават съпружеската си чест, но бяха точно тези, със сигурност сега нямаше да искат да се посрамват, като протягат ръка за милостиня към агресорите и злодеите, изнасилили жените им. Първият ослепял го каза, с всички букви на едно твърдо взето решение, Да върви който си ще, аз няма да отида, Аз ще отида, каза лекарят, Аз ще дойда с вас, каза възрастният с черната превръзка, Храната няма да е много, но ще тежи, Да пренеса хляба, който ям, все още имам сили, Винаги повече тежи хлябът на другите, Нямам право да се оплаквам, тежестта на чуждата част ще плати моята собствена храна. Да си представим не диалога, той си остана дотам, но мъжете, които го проведоха, стоят един срещу друг, сякаш могат да се видят, което в този случай дори не е невъзможно, достатъчно е паметта на всеки от двамата да измъкне от искрящата белота на света устата, която произнася думите, и после с бавно разширяване на радиуса, тръгвайки от центъра, ще се появи и останалата част от лицата, едното на стар човек, другото на не толкова стар, и да не казваме, че е сляп, който дори и така успява да вижда. Когато те се отдалечиха, за да отидат да вземат заплатата за срама си, за което първият ослепял беше изразил своя протест с подчертано възмущение, жената на лекаря каза на другите жени, Стойте тук, ей сега ще се върна. Знаеше какво иска, но не знаеше дали ще го намери. Искаше кофа или нещо подобно, искаше да я напълни с вода, макар и водата да беше застояла и да миришеше, искаше да измие сляпата с безсънието, да я почисти от собствената й кръв и от чуждите телесни течности, да я предаде чиста на земята, ако все още има някакъв смисъл да се говори за чистота на тялото в тая лудница, където живеем, защото що се отнася до чистота на душата, вече знаем, никой не може да стигне дотам. Върху дългите маси в столовата имаше легнали слепи. От един не добре затворен кран, върху умивалник с отпадъци течеше струйка вода. Жената на лекаря се огледа за кофа, за някакъв съд, но не видя нищо, което да може да послужи. Един от слепите, усетил с изненада присъствието й, попита, Кой е там. Тя не отговори, знаеше, че няма да я приемат с добро, никой нямаше да й каже, Искаш ли вода, ами вземи тогава, а ако ти трябва, за да измиеш една покойница, вземи всичката, която ти е необходима. По пода имаше разпилени найлонови пликчета, бяха от храната, имаше и големи торби. Помисли, че навярно са скъсани, после си помисли, че ако пъхне две-три една в друга, ще изтече по-малко вода. Действаше бързо, слепите вече слизаха от масите и питаха, Кой е там, стреснаха се още повече, като чуха, че тече вода, тръгнаха натам, жената на лекаря бутна една маса, за да запречи пътя и да не могат да се приближат, върна се към торбата, водата течеше бавно, отчаяна, тя насили кранчето, тогава, сякаш я бяха пуснали от затвор, водата плисна с всичка сила, шурна мощно и я намокри от главата до петите. Слепите се уплашиха и отстъпиха, помислиха, че се е спукала тръба, и имаха още повече основания да си го мислят, когато потеклата вода заля краката им, не можеха да знаят, че е била излята от непознатия, влязъл при тях, просто жената на лекаря беше разбрала, че не може да носи толкова тежък товар. Усука и нави отвора на торбата, метна я на гърба си и хукна навън.