Жозе Сарамаго - Слепота

Ала всяко нещо с времето си, човек не умира рано само защото е ставал рано сутрин. Слепите от третата стая от лявата страна са организирани хора, вече бяха решили, че ще започнат с онова, което се намира най-близо до тях, с жените от тяхното крило. Прилагането на ротационния принцип, този е възможно най-точният термин, има само предимства и нито едно неудобство, на първо място, защото ще позволи да се знае във всеки един момент какво е свършено и какво остава да се върши, то е като да погледнеш часовника си и да кажеш за деня в момента, Живях от тук до тук, остава ми толкова или съвсем малко, на второ място, защото когато обиколката на стаите приключи, връщането към началото ще носи повей на новост, особено за по-късопаметните в чувствено отношение. Та нека жените от дясното крило ликуват, проблемите на съседите ми не ме касаят, думи, които никоя от тях не каза, но които всички си помислиха, в действителност все още не се е родило първото човешко същество, лишено от онази втора кожа, наречена егоизъм, доста по-дебела от другата, която кърви от всичко. Трябва да добавим също, че тези жени ликуват двойно, такива са загадките на човешката душа, тъй като очертаващата се по всички признаци близка заплаха от унижението, на което щяха да бъдат подложени, събуди и изостри във всяка стая сексуалния апетит, който беше отслабнал поради дългото съжителство, сякаш мъжете отчаяно искаха да бележат жените си, преди те да бъдат отведени, сякаш жените искаха да изпълнят съзнанието си със спомени за доброволно изпитани усещания, за да могат по-добре да се предпазят от агресията на онези, които ако можеха, щяха да откажат. Няма начин да не си зададем въпроса, вземайки за пример първата стая отдясно, как беше решен проблемът с различното количество мъже и жени, дори и без да броим неспособните от мъжки пол, каквито има подобно на възрастния с черната превръзка и на други незнайни, стари или млади, които поради някакви си причини не казаха и не направиха нищо, което да има отношение към разказа ни. Вече казахме, че жените в тази стая са седем, като броим и сляпата с безсънието, както и онази, за която нищо не се знае, и че нормалните двойки не са повече от две, от което следва, че сами остават доста неравномерно количество мъже, без да включваме сред тях кривогледото момченце. По случайност в другите стаи има повече жени отколкото мъже, но според неписаното правило, възникнало тук и после превърнало се в закон, всички въпроси трябва да бъдат уреждани в стаите, където са възникнали, по пример на древните умници, чиято мъдрост ние неуморно ще възхваляваме, Отидох в дома на съседката и се посрамих, върнах се вкъщи и се оправих. Та жените от първата стая от дясната страна ще облекчат нуждите на мъжете, с които живеят под един покрив. Без жената на лекаря, която незнайно защо, никой не посмя да помоли, било с думи, било протягайки ръка. Що се отнася до жената на първия ослепял, след крачката напред, която направи с резкия отговор към мъжа си, стори, макар и дискретно, каквото и останалите жени, точно както беше предупредила. Ала има и съпротива, срещу която нито аргументите, нито чувствата могат да променят нещо, като в случая с момичето с тъмните очила, което помощник-фармацевтът колкото и доводи да прилагаше, колкото и молби да отправяше, не можа да склони и по този начин заплати за липсата на уважение, проявена в самото начало. Същото това момиче, който може, нека разбира жените, което беше най-красиво от всички намиращи се тук, с най-хубаво тяло и най-привлекателно, момичето, което всички желаеха, когато тръгна слух за това, колко струва, накрая през една нощ доброволно се пъхна в леглото на възрастния с черната превръзка, който я прие като летен дъжд и направи най-доброто си изпълнение, доста добро за възрастта, като по този начин показа още веднъж, че за силата на духа не трябва да се съди по лицето и по пъргавостта на тялото. Всички в стаята разбраха, че момичето с тъмните очила се беше предложило на възрастния с черната превръзка от чисто съжаление, но имаше и мъже, най-чувствителните и най-мечтателните, които вече насладили се на тялото й, започнаха да бленуват и да мислят, че надали има по-голяма награда на тоя свят от това, един мъж да си лежи сам в леглото, да си фантазира невъзможното и да усети как една жена надига завивките му и се пъхва под тях, отърквайки леко тялото си в неговото, докато накрая притихва, без да промълви, в очакване кипналата кръв да успокои внезапното потреперване на настръхналата кожа. Такъв късмет не се случва току-така, понякога е необходимо да си стар и да носиш черна превръзка, която прикрива абсолютно ослепялата ти очна орбита. Или пък е по-добре някои неща да си останат без обяснение, просто да кажем какво се е случило и да не задаваме интимни въпроси на хората, като при онзи случай, когато жената на лекаря беше станала от леглото си, за да завие отвилото се кривогледо момченце. Не си легна веднага. Облегната на стената в дъното, в тясното пространство между двете редици с легла гледаше отчаяно вратата в другия край, онази, през която бяха влезли един ден, който сега изглеждаше далечен и не водеше наникъде. Стоеше така, когато видя как мъжът й става, с вперени очи, като сомнамбул, и се отправя към леглото на момичето с тъмните очила. Права, без да помръдне, видя как той надига завивките и после ляга отдолу, как момичето се събуди и го прие без протести, как двете усти се потърсиха и се намериха, удоволствието на единия, удоволствието на другия, удоволствието на двамата, приглушения шепот, тя каза, О, докторе, и тези думи можеха да са смешни, но не бяха, той каза, Извинявай, не знам какво ми стана, значи сме били прави, как бихме могли ние, които просто гледаме, да знаем онова, което дори той не знае. Легнали в тясното легло, не можеха да си представят, че ги наблюдават, всъщност лекарят да, внезапно станал неспокоен, се запита дали жена му спи, дали не обикаля по коридорите, както всяка нощ, тръгна да става, но един глас каза, Не ставай, и една ръка бе поставена на гърдите му лека като птиче, той се канеше да заговори, може би да повтори, че не знае какво му е станало, но гласът каза, Ако не кажеш нищо, ще те разбера по-добре. Момичето с тъмните очила заплака, Колко сме нещастни, мърмореше, и после, И аз исках, аз също исках, докторът не е виновен, Замълчи, каза благо жената на лекаря, нека всички да замълчим, има случаи, когато думите не служат за нищо, какво не бих дала да можех и аз да заплача, да изкажа всичко със сълзи, да не трябва да говоря, за да бъда разбрана. Седна на ръба на леглото, протегна ръката си над двете тела, сякаш за да ги привърже в една силна прегръдка, и навеждайки се над момичето с тъмните очила, прошепна тихичко в ухото й, Аз виждам. Момичето остана неподвижно, спокойно, единствено чувстваше смущение от това, че не изпита никаква изненада, сякаш знаеше още от първия ден, но не беше пожелала да сподели на висок глас тайна, която не беше нейна. Извърна леко глава и на свой ред прошепна в ухото на жената на лекаря, Аз знаех, не знам дали съм сигурна, но смятам, че знаех, Това е тайна, не бива да го казваш на никого, Бъдете спокойна, Имам ти доверие, Можете да имате, по-скоро бих искала да умра, отколкото да ви измамя, Трябва да ми говориш на ти, Не, това не мога. Шепнеха си в ушите, ту едната, ту другата, с устни докосваха косите, ушната мида, беше един маловажен диалог, беше един дълбок диалог, ако тези две противоположни неща могат да бъдат заедно, един малък заговорнически диалог, който сякаш изключваше легналия помежду им мъж, но който все пак го включваше в логика, чужда на света на идеите и простата действителност. После жената на лекаря каза на мъжа си, Остани още малко, ако искаш, Не, отивам си в нашето легло, Тогава ще ти помогна. Стана, за да направи място за движенията му, за миг се вгледа в двете слепи глави, разположени една до друга на мръсната възглавница, в изпоцапаните лица, в оплетените коси, само очите блестяха напразно. Лекарят стана бавно, като търсеше помощта й, после застана до леглото неуверено, сякаш внезапно бе забравил къде се намира, тогава тя направи както правеше винаги, хвана го под ръка, ала сега вече жестът имаше нов смисъл, защото той никога не беше изпитвал по-голяма нужда да го водят както в този миг, но и сам не подозираше до каква степен, само двете жени го разбраха истински, когато жената на лекаря докосна с другата си ръка лицето на момичето, а тя импулсивно я поднесе към устните си. На лекаря му се стори, че чува плач, един почти недоловим звук, какъвто може да бъде само звукът от сълзи, бавно стичащи се към крайчетата на устните, където изчезват, за да започнат отново вечния цикъл на необяснимите човешки мъки и радости. Момичето с тъмните очила щеше да остане само, то трябваше да бъде утешено, затова ръката на жената на лекаря се задържа толкова дълго.