Жозе Сарамаго - Слепота

Ала онова, за което нито един мъж не помисли, май го помислиха жените, нямаше иначе друго обяснение за тишината, която малко по малко обгърна стаята, където се осъществиха тези сблъсъци, сякаш бяха осъзнали, че победата в словесната битка няма да се отличи от неизбежната загуба после, впрочем в останалите стаи дебатите не трябва да са били по-различни, тъй като се знае, че човешките доводи се повтарят, както също и антидоводите. Човекът, който тук произнесе крайната присъда, се оказа една петдесетгодишна жена, чиято майка също беше дошла с нея и нямаше друг начин да я нахрани, Аз ще отида, каза, не знаеше, че думите й са отзвук на други такива, изречени в първата стая от дясната страна от жената на лекаря, Аз ще отида, в тази стая жените са малко, може би затова протестите не бяха толкова многобройни и толкова жарки, беше момичето с тъмните очила, беше жената на първия ослепял, сестрата от кабинета, камериерката от хотела, имаше една, за която нищо не се знаеше, също и онази, която не можеше да спи, беше тук, но тя беше толкова нещастна и посърнала, че по-добре беше да не я закачат, от женската солидарност не биваше само мъжете да извличат полза. Първият ослепял беше започнал да обяснява, че неговата жена няма да се подложи на срама да отдава тялото си на непознати в замяна на каквото и да било, че нито тя го желае, нито той ще й го позволи, че достойнството няма цена, че ако човек отстъпва за малките неща, накрая губи смисъла на живота. Лекарят го попита тогава какъв смисъл на живота вижда в ситуацията, в която се намират всички присъстващи, гладни, покрити с мръсотия до ушите, полазени от въшки, изядени от дървеници, нахапани от бълхи, Аз също не бих искал моята жена да отиде там, но това мое желание за нищо няма да послужи, тя каза, че е готова да отиде, това беше нейното решение, знам, че моето мъжко достойнство, онова, което наричаме мъжко достойнство, ако след толкова унижения все още сме запазили нещо, което да заслужава това име, знам, че ще страда, вече страда, не мога да го избягна, но навярно това е единственото ни средство да продължим да сме живи, Всеки постъпва според морала си, аз мисля по този начин и не смятам да променя мнението си, отвърна нападателно първият ослепял. Тогава момичето с тъмните очила каза, Онези не знаят колко жени има тук, затова можете да си задържите вашата само за лично ползване, а ние ще ви храним, вас и нея, но ми се иска да видя как ще се чувства достойнството ви после, какъв вкус ще има хлябът, който ние ще ви донесем, Въпросът не е в това, започна да отговаря първият ослепял, въпросът е, но остана с незавършено изречение, защото в действителност не знаеше какъв е въпросът, всичко, което беше казал преди това, бяха просто откъслечни мнения, нищо повече, принадлежаха към друг свят, не към този, а той трябваше, да, трябваше да вдигне ръце към небето и да благодари на съдбата, че срамът му, така да се каже, може да остане вкъщи, вместо да трябва да понася позора да бъде хранен от чуждите жени. От жената на лекаря, за да бъдем по-точни и конкретни, тъй като що се отнася до останалите, като изключим момичето с тъмните очила, свободна и необвързана, за чийто разпилян живот вече знаем предостатъчно, ако изобщо имаха съпрузи, то те не се намираха там. Тишината, която последва след недовършеното изречение, сякаш очакваше някой окончателно да изясни ситуацията, затова не след дълго заговори точно който трябваше да говори, беше жената на първия ослепял, която каза, без да й потрепери гласът, И аз съм като останалите, ще направя това, което и те, Ще правиш само каквото аз ти наредя, прекъсна я съпругът й, Я стига си важничил, тук не можеш да командваш, сляп си като мен, Това е непочтено, В твоите ръце е да не бъдеш непочтен, от този момент нататък няма да ядеш, такъв беше жестокият отговор, неочакван за жена, която до момента се беше държала кротко и с уважение към съпруга си. Чу се рязък смях, беше камериерката от хотела, О, ще яде, ще яде, какво ще прави, внезапно смехът премина в плач, думите се смениха, Какво ще правим ние, приличаше на въпрос, един примирен въпрос, за който нямаше отговор, като отчаяно поклащане на главата, дотолкова, че сестрата от кабинета просто повтори, Какво ще правим ние. Жената на лекаря вдигна поглед към окачената на стената ножица, съдейки по изражението на очите й, изглеждаше сякаш отправя към нея същия въпрос, но в същото време те търсеха отговор и на въпроса, който ножицата връщаше към нея, Какво искаш да направиш с мен.