Жозе Сарамаго - Слепота

Жената на лекаря въздъхна, вдигна ръце към очите си, трябваше да го направи, защото виждаше зле, но не се уплаши, знаеше, че това са сълзи. Когато стигна до атриума, се приближи до вратата, която водеше към външното заграждение. Погледна навън. Иззад портала се виждаше светлина, върху която се очертаваше черният силует на един войник. От другата страна на улицата всичките сгради тънеха в мрак. Излезе на площадката. Нямаше опасност. Дори и войникът да забележеше сянката й, щеше да стреля само ако тя слезеше по стълбите и се приближеше след предупреждението му до онази друга невидима линия, която за него представляваше граница на безопасност. Свикнала вече с непрекъснатия шум в стаята, жената на лекаря се учуди на тишината, тишина, която сякаш изпълваше празнотата от нещо липсващо, сякаш цялото човечество беше изчезнало, оставяйки само една запалена светлина и един войник, който да я пази, нея и останалите мъже и жени, които не можеха да я виждат. Седна на земята, облегна се на касата на вратата, беше в същото положение, в което беше видяла сляпата в стаята, и също като нея гледаше пред себе си. Нощта беше студена, вятърът духаше покрай фасадата на сградата, струваше й се невъзможно още да има вятър на света, нощта да е черна, не го казваше за себе си, мислеше го, да, за слепите, за които денят продължаваше вечно. Върху светлината се очерта друг силует, навярно си предаваха поста, Нищо ново, навярно казваше войникът, който щеше да отиде в палатката да поспи през остатъка от нощта, не си и представяха какво се случва зад онази врата, навярно звукът от изстрелите дори не беше стигнал навън, един обикновен пистолет не вдига много шум. А една ножица още по-малко, помисли жената на лекаря. Не се запита излишно откъде й беше хрумнало такова нещо, просто се изненада защо толкова се беше забавило, защо първата дума се беше появила толкова бавно, следващите и те бяха мудни, а после сметна, че мисълта си е била там отпреди, някъде там, незнайно къде точно, само думите й бяха липсвали, така както тялото търси в леглото вдлъбнатината, подготвена за него, поради простото желание да си легне. Войникът се приближи до портала, въпреки че е в контражур, може да се види, че гледа в тая посока, навярно е забелязал неподвижната сянка, но засега няма достатъчно светлина, за да види, че е просто една жена, седнала на земята, с ръце прегърнала краката си и опряла брадичка в коленете си, тогава войникът насочва един фенер към нея, вече няма съмнение, това е една жена, която става бавно, толкова бавно става, колкото преди малко се бавеше и мисълта й, но това войникът не може да го знае, онова, което той знае, е, че се страхува от онази фигура, която сякаш никога няма да стане, в даден момент се чуди дали не трябва да вдигне тревога, в следващия момент решава, че не е необходимо, в края на краищата е просто една жена, при това се намира далече, за всеки случай насочва към нея оръжието си като предпазна мярка, но за да го стори, трябва да пусне фенера, при това движение светлината попада в очите му и като при моментно изгаряне в ретината му остава чувството, че е заслепен. Когато зрението му се възстановява, жената вече е изчезнала, сега тоя часовой няма да може да каже на онзи, който ще дойде да го смени, Нищо ново.

Жената на лекаря вече е в лявото крило, в коридора, който ще я отведе до третата стая. И тук има слепи, които спят по пода, дори повече отколкото в дясното крило. Върви безшумно, бавно, чувства лепкавия под под краката си. Надниква вътре в първите две стаи и вижда каквото е очаквала, силуетите на легнали под одеялата си хора, един сляп, който също не може да спи и го заявява с отчаян глас, чува накъсаното хъркане на почти всички вътре. Що се отнася до миризмата, която се излъчва навсякъде, не се изненадва, няма друга в цялата сграда, това е и миризмата на нейното собствено тяло, на дрехите, които носи. Като сви зад ъгъла към частта от коридора, който води към третата стая, спря. Има някакъв човек на вратата, друг пазач. Държи тояга в ръцете си, с нея извършва бавни движения в едната и в другата посока, сякаш за да улови идването на някого, който се опитва да се приближи. Тук няма слепи, които да спят по пода, коридорът е свободен. Слепият на вратата продължава с еднаквите движения насам-натам, изглежда сякаш не изпитва умора, но не е така, след няколко минути премества тоягата в другата си ръка и започва отново. Жената на лекаря се придвижваше съвсем близо до отсрещната стена, внимавайки да не се опре в нея. Дъгата, описана от тоягата, не стига дори до средата на широкия коридор, на човек му се ще да каже, че този часовой пази с незаредено оръжие. Жената на лекаря сега се намира точно срещу слепия, може да види стаята зад него. Не всички легла са заети. Колко ли са, помисли. Приближи се още малко, почти до обсега на тоягата, там спря, слепият беше извърнал глава по посока на мястото, където се намираше тя, сякаш беше усетил нещо необичайно, дишане, трептене във въздуха. Беше висок мъж с големи ръце. Първо изпъна напред ръката, в която държеше тоягата, разсече с бързи движения въздуха пред себе си, после направи една малка крачка, за миг жената на лекаря се уплаши, че той я вижда, че просто търси откъде по-добре да я нападне, Тези очи не са слепи, помисли, стресната. Да, разбира се, че бяха слепи, толкова слепи, колкото и на останалите, които живееха под този покрив, между тези стени, всички, всички освен нея. Тихо, почти шепнешком, мъжът попита, Кой е там, не се провикна като истинските пазачи, Кой идва, а отговорът би следвало да е, Мирни хора, и той да завърши, Минавайте, не стана така, само поклати глава, сякаш отговаряше сам на себе си, Каква глупост, тук не може да има никого, по това време всички спят. Опипвайки със свободната си ръка, се върна при вратата и успокоен от собствените си думи, отпусна ръце. Спеше му се, вече от доста време чакаше един от другарите му да дойде да го смени, но за това беше необходимо другият, воден от вътрешния глас на дълга, да се събуди от само себе си, защото тук нямаше будилници, нито пък можеха да бъдат използвани. Жената на лекаря внимателно се придвижи към другия край на вратата и погледна вътре. Стаята не беше пълна. Преброи ги набързо, изкара ги деветнадесет или двадесет. В дъното видя няколко струпани кутии с храна, имаше други върху свободните легла, Можеше да се очаква, те не раздават всичката храна, която получават, помисли. Слепият сякаш отново се почувства обезпокоен, но не направи нищо, за да провери какво става. Минутите минаваха. Отвътре се чу жестока пушаческа кашлица. Слепият извърна глава с нетърпение, най-сетне можеше да отиде да спи. Никой от легналите не стана. Тогава слепият бавно, сякаш се страхуваше да не го заловят в престъпно напускане на поста, с което да наруши изцяло всички правила, на които са длъжни да се подчиняват часовоите, седна на крайчеца на леглото, което затваряше входа. Още известно време продължи да клюма с глава, но после се остави да бъде отнесен от потока на съня, навярно си беше помислил, докато потъваше, Няма значение, никой не ме вижда. Жената на лекаря отново преброи спящите вътре, С този са двадесет, поне щеше да отнесе оттук точна информация, среднощното й пътешествие нямаше да е напразно, Но дали само за това съм дошла дотук, се запита, и не пожела да потърси отговор. Слепият спеше с глава опряна в касата на вратата, тоягата се беше плъзнала безшумно на пода, та сега там имаше един невъоръжен слепец без колони, които да поваля. Жената на лекаря определено искаше да мисли, че този човек е крадец на храна, който отнемаше на хората онова, което им се полагаше по право, че лишаваше децата, но въпреки че го мислеше, не изпита презрение, нито дори леко възмущение, само някакво странно съжаление пред отпуснатото тяло, наклонената назад глава и издължения врат с дебели вени. За първи път, откакто беше излязла от стаята, потрепери от студ, сякаш плочите на пода смразяваха краката й и ги изгаряха, Дано не е треска, помисли. Не беше треска, беше просто безкрайна умора и желание да се свие вътре в себе си, очите, о, особено очите, да се обърнат навътре, още, още, докато достигнат и огледат вътрешността на собствения й мозък, там където разликата между това да виждаш и да не виждаш е незабележима с просто око. Бавно, още по-бавно, влачейки тялото си, се върна обратно на мястото, към което принадлежеше, мина покрай слепите, които приличаха на сомнамбули, сомнамбул беше и тя за тях, дори не беше необходимо да се преструва, че не е сляпа. Влюбените слепи вече не се държаха за ръце, спяха легнали на една страна, сгушени, за да съхранят топлината си, тя в мидата, образувана от неговото тяло, в крайна сметка, ако се вгледаше внимателно човек, можеше да види, че продължаваха да се държат за ръце, неговата ръка беше върху нейното тяло, пръстите им бяха преплетени. Вътре в стаята сляпата, която не можеше да спи, продължаваше да седи в леглото, очаквайки тялото й да се умори до такава степен, че накрая да надвие упоритата съпротива на ума й. Всички останали сякаш спяха, някои, завити през глава, като че ли продължаваха да търсят невъзможния мрак. Върху нощното шкафче на момичето с тъмните очила се виждаше шишенцето с капки за очи. Очите й вече бяха излекувани, но тя не го знаеше.