Жозе Сарамаго - Слепота

Отдалечи се, направи още няколко уверени крачки, после продължи да се движи покрай стената на коридора, беше на път да припадне, внезапно коленете й се сгънаха и се строполи. Погледът й се замъгли, Ще ослепея, помисли, но веднага разбра, че няма да е и този път, просто сълзите й пречеха да вижда, бяха сълзи, каквито не беше проливала през целия си живот, Убих, каза тихо, исках да убия и убих. Извърна глава по посока на вратата на стаята, ако слепите дойдеха, нямаше да успее да се защити. Коридорът беше пуст. Жените бяха изчезнали, слепите, все още стреснати от изстрелите и още повече от труповете на техни хора, не смееха да излязат. Малко по малко силите й се връщаха. Сълзите продължаваха да текат, но по-бавно, по-спокойно, като пред нещо непоправимо. Стана с усилие. По ръцете и по дрехите й имаше кръв, а изтощеното й тяло внезапно извести, че вече е стара, Стара и убийца, помисли, но знаеше, че ако е необходимо, отново би убила, А кога е необходимо да се убива, се запита сама себе си, докато вървеше към атриума, и си отговори сама на себе си, Когато вече е мъртво това, което още е живо. Поклати глава, помисли, А това какво ще рече, думи, думи и нищо повече. Продължаваше да е сама. Приближи се до вратата, която водеше към вътрешното заграждение. Между решетките на портала смътно различи силуета на войника, който беше на пост, Все още има хора навън, зрящи хора. Шум от стъпки зад гърба й я накара да потрепери, Те са, помисли, и рязко се обърна с ножицата в готовност. Беше съпругът й. Жените от втората стая бяха дошли, крещейки, че една жена е пронизала шефа на злодеите, че е имало изстрели, лекарят не попита коя е била жената, можеше да е само неговата, беше казала на кривогледото момченце, че после ще му разкаже останалата част от приключението, но сега след като навярно и тя е мъртва, Тук съм, каза тя и отиде при него, и го прегърна, без да забележи, че го цапа с кръв, или може би забеляза, нямаше значение, до днес бяха споделяли всичко. Какво стана, попита лекарят, казаха, че е бил убит един мъж, Да, аз го убих, Защо, Някой трябваше да го направи, а нямаше кой друг, И сега, Сега сме свободни, те знаят какво ги чака, ако се опитат отново да се възползват от нас, Ще има разправа, война, Слепите винаги са във война, Ще убиеш ли отново, Ако се налага, вече няма как да избягна тая слепота, Ами храната, Ние ще я вземаме, съмнявам се да се осмелят да дойдат дотук, поне през следващите няколко дни ще се страхуват да не им се случи същото, някоя ножица да им прониже гърлото, Не успяхме да окажем съпротива като хората, когато се появиха с първите си изисквания, Не успяхме, страхувахме се, а страхът невинаги е добър съветник, а сега да вървим, ще е добре за по-сигурно да барикадираме вратите на стаите, като наредим няколко легла едно върху друго, както правят те, ако на някого от нас му се наложи да спи на пода, добре, по-скоро това, отколкото да умрем от глад.

През следващите дни се питаха дали наистина няма точно това да им се случи. Отначало не се изненадаха, пропуски при доставката на храната винаги беше имало, слепите злодеи имаха право, като казваха, че военните понякога закъсняват, и веднага се възползваха от тази причина, като я изопачаваха, твърдейки с шеговит тон, че затова нямат друг избор, освен да наложат ограничения, тъй като такива са тежките задължения на управляващите. На третия ден, когато вече не можеше да се намери по стаите нито коричка, нито дори трошичка, жената на лекаря, с още няколко човека излезе във вътрешното заграждение и попита, Хей, какво е това закъснение, какво става с храната, вече от два дни не сме яли. Сержантът, друг, не онзи предишният, дойде при оградата, за да каже, че армията не носи отговорност за това, там не се отнема хляба от устата на хората, понеже военната чест никога не би го позволила, а щом няма храна, то е, защото няма храна, а вие да не сте посмели да направите и крачка, първият, който тръгне напред, вече знае какво го чака, заповедите не са се променили. Така заплашени, влязоха вътре и си поговориха с останалите, Ами сега, какво ще правим, ако не ни донесат храна, Може пък утре да ни донесат, Или вдругиден, Или когато вече няма да можем да мръднем, Би трябвало да излезем, Няма да можем да стигнем даже и до портала, Ако можехме да виждаме, Ако виждахме, нямаше да са ни затворили в този ад, Какъв ли е животът навън, Може пък ония типове да не ни откажат да ни дадат храна, ако ги помолим, в края на краищата, щом няма за нас, и за тях няма да има, Тъкмо затова няма да ни дадат храната, която имат, А преди тя да е свършила, ние ще сме умрели от глад, Какво можем да направим в такъв случай. Бяха седнали на земята, под жълтеникавата светлина на единствената лампа в атриума, горе-долу образуваха кръг, лекарят и жената на лекаря, също и възрастният с черната превръзка се намираха сред други мъже и жени, по двама-трима от всяка стая, както от лявото, така и от дясното крило. Бидейки такъв, какъвто е този свят на слепи хора, се случи онова, което винаги трябва да се случи, един от мъжете каза, Аз знам, че нямаше да се намираме в подобна ситуация, ако не бяха убили шефа им, какво толкова, ако два пъти в месеца жените ходят там да им дават онова, с което природата ги е дарила, питам аз. Някои сметнаха това подмятане за забавно, други прикриха смеха си, а на нечий протестиращ глас стомахът му попречи да продума. Същият човек настоя, Кой ли е храбрецът с подвига, бих искал да разбера. Намиращите се там жени веднага се заклеха, че не е била никоя от тях, Трябва да поемем справедливостта в наши ръце и да я предадем за наказание, Стига да узнаем коя е, Бихме им казали, че ето го човека, когото търсите, а сега ни дайте да ядем, Стига да узнаем кой е. Жената на лекаря сведе глава, помисли, Имат право, ако някой тук умре от глад, вината ще е моя, но после, давайки глас на надигащия се отвътре гняв, който не й позволяваше да поеме вината, Но нека умрат първо те, за да платя с вината си за тяхната вина. После помисли, като вдигна очи, Ако сега им кажа, че аз съм го убила, биха ме предали със съзнанието, че ме предават на сигурна смърт. Дали заради глада, или защото мисълта внезапно я изкуши като бездна, умът й се помрачи от нещо като замайване, тялото й тръгна напред, устата й се отвори, за да проговори, но точно в този момент някой я сграбчи и я стисна за ръката, беше възрастният с черната превръзка, който каза, Бих убил със собствените си ръце оня, който сам се предаде, Защо, попитаха от обкръжението, Защото, ако срамът все още значи нещо в тоя ад, в който са ни поставили да живеем и който ние сме превърнали в ад на ада, то е благодарение на този човек, който е имал куража да отиде и да убие хиената в бърлогата й, Да, но срамът няма да ни напълни паниците, Който и да си, сигурен ли си в това, което казваш, винаги е имало хора, които са си пълнили търбусите с липсата на срам, но ние, които вече нямаме нищо освен тази последна и незаслужена гордост, поне да бъдем способни да се борим за онова, което по право ни принадлежи, Какво искаш да кажеш с това, Че започвайки с изпращането на жените и хранейки се за тяхна сметка като дребни квартални сутеньори, сега е моментът да се пратят мъжете, ако все още има такива тук, Обясни ни, но първо кажи откъде си, От първата стая в дясното крило, Говори, Много просто, ще отидем да си вземем храна със собствените си ръце, Те имат оръжия, Доколкото е известно, имат само един пистолет, а патроните няма да траят вечно, Но от онези, които имат, ще умрат някои от нас, Други са умирали и за по-малко, Не съм съгласен да умра, а останалите да се възползват от това, А дали също така си готов да не ядеш, ако някой умре, за да ядеш ти, попита саркастично възрастният с черната превръзка, а другият не му отговори.