Жозе Сарамаго - Слепота

На другия ден, едни по-рано, други по-късно, тъй като слънцето не изгрява по едно и също време за всички слепи, много често зависи от настройката на слуха на всеки един, на външните стълби на сградата започнаха да се събират мъже и жени, дошли от различните стаи, като изключим, то се знае, тази на злодеите, които по това време навярно вече закусваха. Чакаха звука от отварянето на портала, острото скърцане на пантите, които трябваше да бъдат смазани и които предизвестяваха идването на храната, после гласа на дежурния сержант, Не мърдайте оттам, никой да не се приближава, провлечените стъпки на войниците, глухото поставяне на кутиите на земята, бързото изтегляне, отново скърцането на портала, най-накрая позволението, Вече може да дойдете. Чакаха, докато утрото премина в пладне. Никой, дори жената на лекаря, не искаше да попита за храната. Докато не зададат въпроса, няма да чуят отговора не, от който толкова се бояха, а докато него го няма, щяха да продължават да се надяват да чуят следните думи, Идва, вече идва, спокойно, потърпете гладни още малко. Някои, колкото и да искаха, не можаха да издържат, сякаш внезапно бяха заспали, припаднаха на място, помогна им жената на лекаря, изглеждаше невероятно как тази жена успява да забелязва всичко, което става, навярно беше надарена с шесто чувство, с някакъв вид зрение без очи, благодарение на това бедните нещастници не останаха там да се изпържат на слънцето, веднага ги отнесоха вътре и с течение на времето, с помощта на вода и пошляпвания по лицето накрая се свестиха от припадъка. Но беше излишно да се разчита на тях за войната, нямаше да могат дори и с котка по петите, много стар португалски израз, при който са забравили да обяснят поради каква необикновена причина е по-лесно по петите ти да върви котка, а не котарак. Най-накрая възрастният с черната превръзка каза, Храната не дойде, храната няма да дойде, да вървим за храна. Станаха, Бог знае как, и се събраха в най-отдалечената от крепостта на злодеите стая, проявеното неблагоразумие онзи ден беше достатъчно. Оттам пратиха подслушвачи в другото крило, логично беше слепите, живеещи там, да познават по-добре мястото, При първото подозрително движение, елате да ни предупредите. Жената на лекаря отиде с тях и донесе обезсърчаваща информация, Барикадирали са входа с четири легла едно върху друго, Откъде знаеш, че са четири, попита някой, Не беше трудно, напипах ги, Не те ли забелязаха, Не мисля, Какво ще правим, Ще отидем там, отново каза възрастният с черната превръзка, Ще направим каквото бяхме решили, или това, или ще се окажем осъдени на бавна смърт, Някои ще умрат по-бързо, ако отидем, каза първият ослепял, Оня, който ще умре, вече е мъртъв, но не го знае, Откакто сме се родили, сме наясно, че ще умрем, Затова в известен смисъл, сякаш сме се родили мъртви, Я стига толкова безполезни разговори, каза момичето с тъмните очила, аз самичка не мога да отида там, но ако сега започнем да се отмятаме от казаното, ще си легна в леглото и ще се оставя да умра, Ще умре само оня, чиито дни са преброени, никой друг, каза лекарят, и извисявайки глас, попита, Който е решен да отиде, да вдигне ръка, това се случва на хората, които не са помислили два пъти, преди да отворят устата си и да заговорят, за какво трябваше да ги моли да вдигат ръце, след като там нямаше никой, който да ги преброи, така смятаха повечето, и после да каже, Тринадесет сме, а в такъв случай със сигурност щеше да започне нова дискусия, за да се изясни нещо, което според логиката би било по-правилно, дали да се помоли някой да се кандидатира като допълнителен доброволец, за да развали фаталното число, като увеличи бройката, или да се избегне, като се намали, изваждайки чрез теглене на жребий оня, който трябваше да се освободи. Някои бяха вдигнали ръка не особено убедени, с жест, в който се криеше колебание и съмнение, било заради осъзнатата опасност, на която щяха да се изложат, било защото разбираха колко абсурдно е нареждането. Лекарят се засмя, Каква глупост, да ви моля да вдигнете ръка, ще действаме по различен начин, онези, които не могат или не искат да отидат, да се дръпнат, другите да останат, за да се разберем какво ще правим. Имаше раздвижване, стъпки, шепот, въздишки, лека-полека слабите и страхливите излязоха, идеята на лекаря беше блестяща и същевременно благородна, така щеше да е по-лесно да се разбере кой е бил и си е тръгнал. Жената на лекаря преброи останалите, бяха седемнадесет заедно с нея и мъжа й. От първата стая от дясната страна бяха възрастният с черната превръзка, помощник-фармацевтът и момичето с тъмните очила, от другите стаи всички доброволци бяха мъже с изключение на онази жена, която каза, Където отидеш ти, там ще отида и аз, тя също беше тук. Наредиха се на пътеката, лекарят ги преброи, Седемнадесет, седемнадесет сме, Малко сме, каза помощник-фармацевтът, така няма да успеем, Фронтът за атака, ако мога да използвам този израз, който повече прилича на военен, трябва да е тесен, каза възрастният с черната превръзка, очаква ни ширината на една врата, смятам, че само бихме усложнили нещата, ако сме повече, Биха стреляли в тълпата, съгласи се някой, и май всички останаха доволни, че в крайна сметка са малко.