Жозе Сарамаго - Слепота

Мина един час, луната се качи нависоко, а от глад и страх никой в стаите не спи. Но тези не са единствените причини. С две думи, заради възбудата от скорошната битка, макар и така катастрофално изгубена, или заради нещо неопределено, което витае във въздуха, слепите са неспокойни. Никой не се осмелява да излезе в коридора, но вътрешността на всяка стая е като кошер, в който има само търтеи, бръмчащи твари, както е известно, които не си падат по реда и методите, няма регистриран нито един случай в живота си да са се тревожили дори и мъничко за бъдещето, въпреки че що се отнася до слепите, нещастни хора, би било несправедливо да ги обвиняваме в използвачество и паразитизъм, използвачи за някоя троха хляб и паразити за чаша освежаваща напитка, така ли, трябва да внимаваме със сравненията, за да не се окажат повърхностни. Обаче няма правило, което да си няма изключение, тук също не липсваше в лицето на една жена, която щом влезе в стаята, втората от дясната страна, започна да тършува из парцалите си, докато не откри малък предмет, който стисна в шепа, сякаш искаше да го скрие от погледа на другите, старите навици трудно се забравят, дори когато идва моментът да смятаме, че изцяло са изчезнали. Тук, където трябваше да е един за всички и всички за един, успяхме да видим как силните с жестокост отнеха хляба от устата на слабите, и сега тази жена, спомняйки си, че е донесла запалка в ръчната си чанта, ако в суматохата не я беше загубила, се впусна стремглаво да я търси и после ревниво я скри, сякаш от това зависеше собственото й оцеляване, не мисли, че някой от другарите й по неволя може да има изостанала последна цигара, която не може да изпуши, защото няма необходимото огънче. А вече нямаше и за кога да го поиска. Жената излезе, без да пророни и дума, нито сбогом, нито доскоро, върви през пустия коридор, минава покрай вратата на първата стая, прекосява атриума, луната, която се спускаше надолу, беше очертала и нарисувала кладенец с мляко върху плочите на земята, сега жената вече е в другото крило, отново коридор, целта й е в дъното, върви по права линия, няма кого да заблуждава. Освен това чува гласове, които я зоват, това е метафоричен начин да се изразим, онова, което чува, е радостната врява на злодеите в последната стая, празнуват победата си в битката, като хубаво си хапват и пийват, нека оставим нарочното преувеличение и да не забравяме, че всичко в живота е относително, просто ядат и пият каквото има, да живее старото, останалите много биха искали да го хапнат и те, но между тях и яденето има барикада от осем легла и зареден пистолет. Жената е на колене при входа на стаята, точно до леглата, бавно дърпа завивките навън, после става, прави същото на горното легло, после на третото, до четвъртото не й стига ръката, няма значение, фитилите са подготвени, сега само трябва да ги запали. Все още помни как трябва да настрои запалката, за да направи дълъг пламък, готово, малък кинжал от светлина, трепти като връх на ножица. Започва от горното легло, пламъкът усърдно близва замърсените тъкани, най-накрая поема, сега средното легло, сега долното легло, жената усети миризмата на собствената си опърлена коса, трябва да внимава, тя трябва да запали кладата, а не да изгори там, чува виковете на злодеите вътре, в този миг си помисли, Ами ако имат вода, ако успеят да го загасят, отчаяна се пъхна под най-долното легло, прекара запалката по дължината на дюшека, тук, там, тогава внезапно пламъците се умножиха, превърнаха се в едничка пламтяща завеса, все пак върху тях беше лисната вода, която поля жената, ала напразно, сега вече собственото й тяло подхранваше огъня в кладата. Да видим какво става вътре, никой не би рискувал да влезе, но въображението все за нещо ще ни послужи, огънят скача яростно от легло на легло, иска да обхване всичките едновременно и успява, злодеите изразходваха напосоки всичката вода, с която все още разполагаха, сега се опитват да достигнат прозорците, едвам пазейки равновесие, се качват на таблите на леглата, до които огънят все още не е достигнал, но внезапно огънят вече е там, те се сриват, падат и огънят е там, от горещината стъклата започват да се чупят, да се пръскат, свежият въздух нахлува със свистене и пожарът се разгаря още повече, о, да, не са забравени, виковете на гняв и ужас, воят от болка и агония, така се отдава почит, отбележете, във всеки случай те все повече намаляват, жената със запалката например, отдавна е млъкнала.

По това време останалите слепи вече ужасени бягат към задимените коридори, Пожар, пожар, викат, и тук нагледно може да се наблюдава колко зле са измислени и организирани тези сгради за много хора, приюти, болници, лудници, да обърнем внимание на всяко от леглата, които сами по себе си, с тая арматура от заострени железа, могат да се превърнат в смъртоносен капан, вижте и ужасяващите последици от това, че има само една врата в стаите, които са предвидени за четиридесет души, извън спящите по пода, ако огънят стигне първо там и им запуши изхода, никой няма да се спаси. За щастие, както е показала човешката история, нерядко лошите неща водят след себе си и по нещо добро, по-рядко се говори за добрите неща, които водят със себе си лоши, такива са противоречията на нашия свят, някои получават повече признание от други, в този случай доброто беше, че стаите имат само една врата, благодарение на това огънят, който изгори злодеите, се задържа там толкова време, ако бъркотията не се увеличи, може да не ни се наложи да оплакваме загубата на нечий друг живот. Очевидно много от тези слепи хора са стъпкани, блъснати, смазани, това е ефектът на паниката, естествен ефект, може да се каже, точно такава е животинската природа, тя и растителната би била такава, ако ги нямаше всичките онези корени, които я държат здраво свързана със земята, а колко хубаво би било да видим как дърветата от гората бягат от пожара. Убежището на вътрешната част на заграждението бе добре оползотворено от слепите, които се бяха сетили да отворят съществуващите в коридора прозорци, гледащи натам. Бяха скочили, бяха се препънали, бяха паднали, сега плачат и викат, но за момента са на сигурно място и да се надяваме, че когато огънят събори покрива и вдигне във въздуха вулкан от пламъци и горящи въглени, няма да подпали и короните на дърветата. В другото крило страхът е същият, на слепия му е достатъчно да подуши дима и веднага си представя, че огънят е до него, което не е съвсем така, скоро коридорът се задръсти от хора и ако някой не въдвори ред, ще имаме трагедия. В даден момент някой се сеща, че жената на лекаря все още има виждащи очи, къде е тя, се питат, тя да ни каже какво става, откъде да минем, къде е, ето ме, едва сега успях да изляза от стаята, вината беше на кривогледото дете, което никой не можеше да открие, вече е тук, държа го е всичка сила за ръката, ще трябва да изтръгнат моята ръка, за да го пусна, с другата си ръка съм хванала мъжа си, после идва момичето с тъмните очила, после възрастният с черната превръзка, където е единият, там е и другият, после е първият ослепял, после жена му, всички заедно, притиснати един в друг като шишарка, която се надявам дори тази жега да не успее да отвори. Междувременно неколцина слепи от тази страна бяха последвали примера на онези от другото крило и бяха изскочили във вътрешното заграждение, не могат да видят, че голяма част от сградата от другата страна вече е огромна клада, но чувстват върху лицето и ръцете си горещия въздух, който идва оттам, засега покривът се държи, листата на дърветата бавно се сгърчват. Тогава някой извика, Какво правим тук, защо не излезем, отговорът дойде някъде от средата на това море от глави, бяха нужни само четири думи, Там се намират войниците, ала възрастният с черната превръзка каза, По-добре да умрем от изстрел, отколкото да изгорим, сякаш беше гласът на опита, затова може би не точно той говореше, може би през неговата уста беше продумала жената със запалката, която не бе имала късмета да бъде застигната от последния куршум, изстрелян от слепия със счетоводството. Тогава жената на лекаря каза, Пуснете ме да мина, ще говоря с войниците, те не могат да ни оставят да умрем по този начин, и войниците имат чувства. Благодарение на надеждата, че войниците в действителност имат чувства, в тълпата успя да се отвори тесен проход, през който жената на лекаря мина доста трудно, водейки отзад своите хора. Димът й замъгляваше зрението, скоро щеше да е сляпа колкото другите. В атриума едвам можеше да се влезе. Вратите, които водеха към двора, бяха изкъртени, слепите, които се бяха скрили тук, скоро бяха разбрали, че мястото е несигурно, искаха да излязат, бутаха, но онези от другата страна подпираха, подлагаха крак, доколкото можеха, засега у тях беше по-силен страхът да не се покажат пред войниците, но когато силите ги напускаха, когато огънят се приближаваше, възрастният с черната превръзка имаше право, по-добре да умрат от изстрел. Нямаше нужда да се чака толкова, жената на лекаря най-сетне успя да излезе на площадката, практически беше полусъблечена, понеже и двете й ръце бяха заети, не беше успяла да се защити от онези, които искаха да се присъединят към малката група, която напредваше, да хванат, така да се каже, влака в движение, войниците щяха да се изблещят, като им се покаже така с разголени гърди. Вече не луната осветяваше обширното празно пространство до портала, а ярката светлина на огъня. Жената на лекаря извика, Моля ви, в името на вашето щастие, оставете ни да излезем, не стреляйте. Оттам никой не й отговори. Прожекторът продължаваше да не свети и никакви силуети не се движеха. Все още обзета от страх, жената на лекаря слезе две стъпала надолу, Какво става, попита мъжът й, но тя не отговори, не можеше да повярва. Слезе съвсем до долу, отправи се към портала, влачейки все така зад себе си кривогледото момченце, мъжа си и цялата компания, вече нямаше съмнение, войниците си бяха отишли, или ги бяха отвели, след като и те бяха ослепели, след като всички бяха ослепели най-накрая.