Жозе Сарамаго - Слепота

Слепият, който през нощта беше останал, след като се препъна, не можа да стане. Свит на кълбо, сякаш се беше опитал да съхрани последната топлина в стомаха си, не помръдна въпреки дъжда, който започна да пада по-тежко. Умрял е, каза жената на лекаря, а ние по-добре да се махаме оттук, докато все още имаме някакви сили. Станаха с усилие, клатушкаха се, виеше им се свят, държаха се един за друг, после се наредиха в колона, най-отпред беше зрящата, отзад незрящите, момичето с тъмните очила, възрастният с черната превръзка, кривогледото момченце, жената на първия ослепял, съпругът й, лекарят е най-отзад. Пътят, по който тръгнаха, води към центъра на града, но не такова е намерението на жената на лекаря, тя иска час по-скоро да намери подслон за хората зад нея и да отиде сама да потърси храна. Улиците са пусти, дали защото още е рано, или заради дъжда, който вали все по-силно. Навсякъде има боклуци, вратите на някои магазини са отворени, но повечето са затворени, вътре сякаш няма хора, няма и светлина. Жената на лекаря си помисли, че би било добро решение да остави хората в някой от тези магазини, като много внимателно запомни името на улицата и номера на входа, за да не ги загуби на връщане. Спря, каза на момичето с тъмните очила, Чакайте ме тук, не мърдайте, надникна през стъклената врата на една аптека, стори й се, че вътре вижда полегнали силуети, почука на стъклото, една от сенките помръдна, отново почука, и други силуети бавно се размърдаха, един човек дори стана и извърна лице по посока на звука, Всички са слепи, помисли жената на лекаря, но не разбра защо тези са тук, може би са от семейството на аптекаря, но ако е така, защо не са си у дома, където е по-удобно отколкото на твърдия под, освен ако не пазят тук, но от кого, още повече че тези стоки могат както да спасяват, така и да убиват. Отдалечи се оттук, малко по-натам надникна в друг магазин, видя още повече легнали хора, жени, мъже, деца, някои сякаш се готвеха да излязат, един човек дойде до вратата, протегна ръка навън и каза, Вали, Силно ли, беше въпросът отвътре, Да, трябва да почакаме да видим дали ще намалее, мъжът, беше мъж, се намираше на две крачки от жената на лекаря, не беше забелязал присъствието й, затова се стресна, когато я чу да казва, Добър ден, навикът да се поздравява с добър ден се беше загубил, още повече че, честно казано, никога нямаше да е добър денят, както и никога никой не можеше да е сигурен, че е ден, а не вечер или нощ, и ако сега привидно е в противоречие с изложеното фактът, че тези хора се събуждат горе-долу по едно и също време, то е, защото някои от тях са ослепели едва преди няколко дни и още не са изгубили изцяло чувството за хода на дните и нощите, редуването на сън и будуване. Мъжът каза, Вали, а после, Коя сте вие, Не съм оттук, Храна ли търсите, Да, от четири дни не сме яли, А откъде знаете, че са четири дни, Изчислих, Сама ли сте, С мъжа си съм и с някои другари, Колко сте, Общо седем, Ако мислите да останете с нас, по-добре се махайте, вече сме много, Само минаваме, Откъде идвате, Бяхме интернирани още от началото на слепотата, А, да, карантината за нищо не послужи, Защо го казвате, Пуснали са ви да си ходите, Имаше пожар и тогава разбрахме, че войниците, които ни пазят, са изчезнали, И си тръгнахте, Да, Вашите войници трябва да са от последните ослепели, всички са слепи, Всички, целият град ли, цялата страна ли, Ако някой още може да вижда, не го казва, млъква, Защо не си живеете у дома, Защото не знам къде е домът ми, Не знаете ли, А вие знаете ли къде е вашият, Аз, жената на лекаря се канеше да отвърне, че тъкмо натам са тръгнали с мъжа й и с останалите, само първо колкото да хапнат, за да възвърнат силите си, но в същия миг видя ситуацията съвсем ясно, сега, когато някой, бидейки сляп, излезе от дома си, само по чудо би могъл да го намери отново, не е като преди, когато слепите от едно време можеха винаги да разчитат на помощта на някой минувач, било за да пресекат улицата, било за да тръгнат в правилната посока, ако случайно са се отклонили от обичайния си път, Знам само, че е далече оттук, Но не сте в състояние да стигнете дотам, Така е, Ами ето, същото е и с мен, същото се случва с всички, вие, които сте били под карантина, има много да учите, не знаете колко лесно се остава без дом, Не разбирам, Хората, които се движат в група като нас, като почти всички, когато трябва да потърсят храна, трябва да отидат заедно, и тъй като отиваме всички, тъй като никой не остава да пази дома, най-сигурното, ако предположим, че сме успели после да го намерим, е вече да е зает от друга група, която също така не е успяла да открие своя дом, ние сме нещо като долап за вадене на вода, отначало имаше битки, но не след дълго разбрахме, че ние, слепите, така да се каже, практически не притежаваме нищо наше, освен това, което носим със себе си, Решение би било да се живее в някой хранителен магазин, поне докато има храна, няма да е необходимо да се излиза, Който го направи, най-малкото, което може да му се случи, е никога повече да не намери и минута покой, казвам най-малкото, защото чух да се говори за случая на едни, които се опитали, затворили се, залостили вратите, но не могли да скрият миризмата на храна, отвън се събрали гладни и тъй като ония вътре не отваряли, подпалили магазина, много полезно, аз не съм го видял, разказаха ми го, но при всички положения е било много полезно, повече никой не се осмелил, А в къщите не се ли живее, Да, живее се, но все тая, през моя дом кой знае колко хора са минали вече, изобщо не знам дали някой ден ще си го намеря отново, освен това, в тази ситуация е много по-практично да се живее в приземните магазини, в складовете, така не се налага да се качваме и да слизаме по стълби, Вече не вали, каза жената на лекаря, Вече не вали, повтори мъжът, обръщайки се навътре. При тези думи хората, които все още лежаха, станаха, събраха вещите си, раници, малки чанти, платнени и найлонови торбички, сякаш потеглят на експедиция, и наистина тръгваха да търсят храна, един по един излязоха от магазина, жената на лекаря забеляза, че са добре облечени, да, цветовете на дрехите хич не си подхождаха, панталоните или бяха къси и оставяха част от краката голи, или бяха толкова дълги, че трябваше да ги подвиват отдолу, но така студът нямаше да проникне, някои от мъжете носеха шлифери или палта, две от жените бяха с дълги кожени палта, само чадъри не се виждаха, вероятно заради неудобството, което създават, все пак спиците застрашават очите. Групата от петнадесет души се отдалечи. По улицата се появиха и други групи, също и хора, които бяха сами, подпрени на стените, мъжете облекчаваха сутрешните нужди на пикочния си мехур, жените предпочитаха да се скрият зад изоставените автомобили. Размекнати от дъжда, изпражненията се разтичаха тук-там по тротоара.