Жозе Сарамаго - Слепота

Страхът се върна, промъкна се, щом тя напредна с няколко метра, може би се лъжеше, може би точно там пред нея имаше невидим дракон, който я чакаше с раззината паст. Или призрак с протегната ръка, за да я отведе в ужасяващия свят на умрелите, които никога не умират, защото постоянно се намира по някой, който да ги възкреси. После съвсем прозаично, с безкрайна и примирена тъга си помисли, че това място не е склад за храна, а гараж, дори й се стори, че усеща миризма на бензин, до такава степен може да се заблуди човек, когато се отдава на демоните, създадени от него самия. Тогава ръката й докосна нещо, не лепкавите пръсти на някой призрак, не пламтящия език и гърло на някой дракон, а усети допира със студен метал, някаква гладка вертикална повърхност, разбра, без да знае, че така се казва, че става дума за стелаж. Прецени, че трябва да има и други такива стелажи, успоредни, както се прави, сега оставаше да разбере къде са хранителните продукти, не тук, тази миризма не лъже, тук са перилните препарати. Без да мисли повече за трудностите, които щеше да срещне, докато открие стълбите, започна да обхожда рафтовете, като ги опипваше, душеше, разклащаше. Имаше картонени опаковки, стъклени и пластмасови бутилки, малки, средни и големи шишета, консервени кутии, най-различни съдове, торби и туби и тубички. Напосоки напълни една от торбите, Дали всичко е за ядене, се питаше неспокойна. Мина на други рафтове и на втория от тях се случи неочакваното, сляпата й ръка, която не можеше да види къде пипа, докосна и събори някакви малки кутийки. Звукът, който издадоха при съприкосновението си с пода, почти накара сърцето на жената на лекаря да спре, Това е кибрит, помисли. Разтреперана от вълнение, се приведе и прекара ръце по пода, намери, тази миризма не може да се сбърка с никоя друга, и тракането на клечиците, когато се разклати кутийката, плъзгането на капака, грубата външна лента, където се намира фосфорът, триенето на главата на клечката, накрая горенето на малкото пламъче, пространството около него, мътна светеща сфера като звезда в мъглата, Господи, светлината съществува и аз имам очи да я видя, благословена да е светлината. От този момент нататък събирането на храна щеше да е лесно. Започна от кибритите и почти напълни една торба, Няма нужда да ги вземам всичките, й казваше гласът на разума, но тя не обърна внимание на разума, после трепкащите пламъчета на кибритените клечки й показваха рафтовете, насам, натам, не след дълго торбите бяха пълни, първата трябваше да бъде изпразнена, понеже в нея нямаше нищо, което да послужи, в останалите имаше богатства, които бяха достатъчни да купи града, няма какво да се учудваме на разликата в ценностите, достатъчно е да си припомним, че някога имало един цар, който искал да замени царството си за кон, какво не би дал той, ако умираше от глад и му поднесяха тези найлонови торби. Стълбите са там, пътят е направо. Преди това обаче жената на лекаря сяда на пода, отваря една опаковка наденици, друга с черен хляб, една бутилка с вода и без никакви угризения яде. Ако не се нахрани сега, няма да има сили да отнесе товара, където трябва, тя е снабдителката. Когато свърши, наниза торбите на ръцете си, по три от всяка страна, и като ги протегна напред, палейки клечки кибрит, стигна до стълбите, после с мъка се качи, храната още беше в стомаха й, необходимо е време, за да стигне до мускулите и нервите, в този случай най-добре се беше съхранила главата. Плъзгащата се врата се отвори безшумно, Ами ако има някой в коридора, си помисли жената на лекаря, какво ще правя. Нямаше никого, но тя отново се запита, Какво ще правя. Можеше, когато стигне до изхода, да се обърне и да извика, В дъното на коридора има храна, има стълба, която води до склада в мазето, възползвайте се, оставила съм вратата отворена. Можеше да го направи, но не го направи. Като си помагаше с рамото, затвори вратата, казваше си, че е по-добре да премълчи, да си представим какво би се случило, слепите щяха да се втурнат натам като луди, щеше да е като в лудницата, когато избухна пожарът, щяха да се изтърколят по стълбите, щяха да бъдат стъпкани и смачкани от онези, които идват отзад, които също щяха да паднат, не е същото да стъпиш на твърдо стъпало и на хлъзгаво тяло. А когато храната свърши, ще мога да се върна за още, помисли. Прехвърли торбите в ръцете си и тръгна по коридора. Нямаше да я видят, но миризмата на изяденото от нея, Наденицата, ама че съм глупава, щеше да е като жива следа. Стисна зъби, стисна с всичка сила и дръжките на торбите, Трябва да тичам, каза. Сети се за слепия, който си нарани коляното с парче стъкло, Ами ако ми се случи същото, ако не го забележа и стъпя на някое стъкло, може би сме забравили, че тази жена е без обувки, все още не е успяла да отиде до някой магазин за обувки, както правят слепите от града, които въпреки че са нещастни незрящи хора, могат да си избират обувки пипнешком. Отначало се опитваше да се промъква между групите на слепите, като се мъчеше да не ги докосне, но това я принуждаваше да се движи бавно, понякога дори да спира, за да избира откъде да мине, а това беше достатъчно, за да излъчва от себе си ароматна аура, тъй като не само аурите от парфюм и етер са аура, не след дълго един сляп се развика, Кой там яде наденица, тези думи още не бяха произнесени и жената на лекаря заряза всички предпазни мерки и хукна като луда, блъскайки, бутайки, събаряйки, да се спасява, който може, а това наистина заслужаваше жестока критика, тъй като не бива така да се отнасяме със слепите хора, те и така са достатъчно нещастни.