Жозе Сарамаго - Слепота

Облякоха се и се обуха, но все още не бяха открили начин да се измият. Въпреки това вече доста се различаваха от останалите слепи, независимо от относителната оскъдица в предлагането, тъй като, както се казва, плодовете са много пробрани, цветовете на дрехите им си подхождат едни с други, това е предимството да има с нас някой, който да ни съветва, Ти облечи това, че повече си върви с панталона ти, райетата не се връзват с капките, такива подробности, на мъжете вероятно би им било все едно дали е барабан или дайре, но ту момичето с тъмните очила, ту жената на първия ослепял питаха какви цветове и шарки носят, по този начин, с помощта на въображението, щяха да могат да си се представят. Що се отнася до обувките, всички се съгласиха, че удобството трябва да е водещо пред красотата, никакви каишки и високи токчета, никаква фина или лакирана кожа, при настоящото състояние на улиците би било пълна глупост, най-добри биха били гумените ботуши, напълно непромокаеми, високи до средата на крака, лесни за обуване и събуване, няма нищо по-добро за ходене в калта. За съжаление не се намериха ботуши от този модел за всички, за кривогледото момченце например нямаше подходящ номер, краката му плуваха вътре, затова трябваше да се задоволи с едни спортни обувки с неопределено предназначение. Какво съвпадение, би казала неговата майка, където и да се намира, на някого, който би й разказал случилото се, точно това би си избрал моят син, ако можеше да вижда. Възрастният с черната превръзка, чиито крака бяха по-скоро големи, отколкото малки, реши проблема, като си сложи едни баскетболни обувки, от специалните, за играчи от по два метра и с огромни размери. Вярно е, че сега изглежда малко смешен, сякаш носи бели пантофи, но ще е смешен за кратко, само след десет минути обувките му вече ще са ужасно мръсни, като всичко в живота, дайте време на времето и то ще реши всичко.

Престана да вали и вече няма слепи с отворени усти. Вървят насам-натам, не знаят какво да правят, блуждаят из улиците, но никога задълго, дали вървят, или са спрели на едно място, за тях е все едно, освен да търсят храна, нямат други цели, музиката е свършила, никога не е било толкова тихо на света, кината и театрите служат единствено на тези, които са останали без дом и вече са се отказали да го търсят, някои зали, най-големите, са използвани за карантините, когато правителството или онова, което постепенно оставаше от него, все още вярваше, че бялата болест може да бъде спряна със средства и трикове, които толкова малко са послужили в миналото срещу жълтата треска и други чумни зарази, но това вече е свършило, дори не е бил необходим пожар. Що се отнася до музеите, е истинско душевно терзание, от което да ти се скъса сърцето, всички онези хора, правилно казвам хора, всички онези картини, всички онези скулптури, срещу които не стои никой, който да може да ги види. Какво очакват слепите от града, не се знае, биха очаквали лек за болестта си, ако все още вярваха в него, но тази надежда я изгубиха, когато стана известно, че слепотата не е пощадила никого, че не е останало нито едно здраво зрение, което да погледне през лещата на микроскопа, че лабораториите са напуснати и на бактериите не им остава друга възможност, ако искат да оцелеят, освен да се изядат едни други. Отначало много от слепите, придружени от свои близки, все още зрящи и с чувство за семеен дълг, отиваха в болниците, но там намираха единствено слепи лекари, които мереха пулса им и ги преслушваха отзад и отпред, това беше всичко, което можеха да направят, за това имаха слух. После, притиснати от глада, болните, които все още можеха да ходят, започнаха да бягат от болниците, умираха на улицата, на произвола, а семействата, ако продължаваше да ги има по тия места, после трябваше да ги погребат, не стигаше, дето някой случайно току се препъваше в тях, ако бяха умрели на явно място, а започваха и да миришат лошо. Нищо чудно, че кучетата бяха толкова много, някои вече приличат на хиени, козината им е с гнил цвят, тичат из скритите задни стаи, сякаш се страхуват, че мъртвите и изядените ще възкръснат, за да ги накарат да си платят за срама, че са ухапали беззащитни хора. Как изглежда светът, беше попитал възрастният с черната превръзка, а жената на лекаря отговори, Няма разлика между вън и вътре, между тук и там, между малкото и многото, между онова, което сме преживели, и това, което ни предстои да преживеем, А хората какви са, попита момичето с тъмните очила, Движат се като призраци, сигурно това е да си призрак, да си сигурен, че животът съществува, понеже четири от сетивата ти го казват, но да не можеш да го видиш, Има ли много коли, попита първият ослепял, който не можеше да забрави, че неговата са я откраднали, Цяло гробище е. Нито лекарят, нито жената на първия ослепял попитаха нещо, за какво, след като отговорите щяха да са като тези. На кривогледото момченце му стига удовлетворението, че носи обувките, за които винаги е мечтало, дори фактът, че не може да ги види, не успява да го натъжи. Може би поради тази причина не върви като призрак. Също така кучето, облизало сълзите, което следва жената на лекаря, не заслужава да го наричат хиена, то не върви по дирите на мърша, придружава очи, за които знае, че са живи.