Жозе Сарамаго - Слепота

Домът на момичето с тъмните очила не е далече, но след едноседмичното гладуване силите им едва сега започват да се възвръщат, затова вървят съвсем бавно, за почивка нямат друг избор, освен да седнат на земята, нямаше смисъл толкова да внимават при избора на цветове и шарки, след като за кратко време дрехите им вече са мръсни. Улицата, където живее момичето с тъмните очила, освен че е къса, е и тясна, което обяснява защо тук няма автомобили, можеше да се минава само в едната посока, но не оставаше място за паркиране и беше забранено. Не беше чудно и че нямаше хора, в подобни улици нерядко през деня има моменти, когато няма жива душа, Кой номер е твоята сграда, попита жената на лекаря, Номер седем, живея на втория етаж, отляво. Един от прозорците беше отворен, в друго време би било сигурен знак, че вътре има хора, сега всичко беше съмнително. Жената на лекаря каза, Да не отиваме всички, ще се качим само ние двете, вие чакайте долу. Виждаше се, че уличната врата е насилена, отчетливо се забелязваше, че дупката за езичето е разбита, дървото се беше разцепило надлъжно и почти изцяло се беше отделило от бравата. Жената на лекаря не спомена това. Пусна напред момичето с тъмните очила, то познаваше пътя и му беше все едно, че стълбите тънат в полумрак. Изнервено от бързането, момичето с тъмните очила се спъна два пъти, но реши, че ще е по-добре да се надсмее над себе си, Представи си, стълби, по които преди можех да се кача и да сляза със затворени очи, така е с фразеологизмите, не могат да отразят достатъчно чувствително хилядите нюанси в смисъла, в този случай например не се усеща разликата между това, да си със затворени очи и да си сляп. На площадката на втория етаж търсената врата беше затворена. Момичето с тъмните очила плъзна ръка по рамката, докато намери бутона на звънеца, Няма ток, подсети я жената на лекаря, и тези две думи, които просто преповтаряха онова, което всеки знаеше, се сториха на момичето като известие за нещо лошо. Потропа на вратата, един път, два пъти, три пъти, третия път много силно, с юмруци, викаше, Мамичко, татенце, но никой не идваше да отвори, нежните умалителни не променяха действителността, никой не дойде да й каже, Мило мое момиче, най-сетне дойде, вече мислехме, че никога повече няма да те видим, влез, влез, а тази жена е твоя приятелка, да влезе, да влезе и тя, къщата е малко разхвърляна, но не обръщайте внимание, вратата продължаваше да е затворена, Няма никого, каза момичето с тъмните очила и заплака, облегнато на вратата и с глава върху кръстосаните си ръце, сякаш с цялото си тяло отчаяно молеше за милост, ако не бяхме научили достатъчно за сложната същност на човешкия дух, бихме се изненадали, че обича толкова много родителите си, до степен на подобни демонстрации на болка, едно момиче с толкова свободни нрави, въпреки че не е далеч оня, дето вече е твърдял, че няма и никога не е имало никакво противоречие между едното и другото. Жената на лекаря искаше да я утеши, но малко неща можеше да каже, знае се, че практически е станало невъзможно хората да останат задълго по домовете си. Може да попитаме съседите, предложи, ако има такива, Да, хайде да ги попитаме, каза момичето с тъмните очила, но в гласа й не се долавяше никаква надежда. Започнаха от вратата, която се намираше от другата страна на стълбищната площадка, където също никой не отговори на чукането. На горния етаж и двете врати бяха отворени. Къщите бяха ограбени, гардеробите бяха празни, на местата за съхраняване на храна не беше останал и помен от нея. Имаше следи, които сочеха, че неотдавна оттам са минавали хора, със сигурност някоя скитаща група, както горе-долу бяха всички сега, обикалящи от къща на къща и от отсъствие на отсъствие.

Слязоха на първия етаж, жената на лекаря потропа с кокалчетата на пръстите си на най-близката врата, последва очаквателна тишина, после един пресипнал глас попита недоверчиво, Кой е там, момичето с тъмните очила каза, Аз съм, съседката от втория етаж, търся родителите си, знаете ли къде са, какво им се е случило, попита. Чуха се провлечени стъпки, вратата се отвори и се появи една много слаба старица, само кожа и кости, мръсна, с огромна разчорлена бяла коса. Една отвратителна смесица от задушаваща смрад и неопределена гнилост накара двете жени да отстъпят назад. Старицата се пулеше срещу тях, очите й бяха почти бели, Не знам нищо за твоите родители, дойдоха да ги вземат на другия ден, след като те взеха теб, тогава още виждах, Има ли още някого в сградата, Понякога чувам как някой се качва и слиза по стълбите, но са външни хора, от тези, дето само преспиват, А моите родители, Вече ти казах, не знам нищо за тях, Ами вашият съпруг, ами синът ви, снаха ви, Също ги отведоха, А вас защо не отведоха, Защото се бях скрила, Къде, Представи си, у вас, Как успяхте да влезете, Отзад, по аварийната стълба, счупих едно стъкло и отворих вратата отвътре, ключът беше в ключалката, А как успяхте да оцелеете оттогава, вкъщи, попита жената на лекаря, Кой още е там, стресна се старицата и извърна глава. Моя приятелка, в една група сме, каза момичето с тъмните очила, Не става въпрос само за това, че сте сама, ами и за храната, как се снабдявахте с храна през цялото това време, настоя жената на лекаря, Не съм глупава, оправям се, Ако не искате, не казвайте, питах от любопитство, Ще кажа, ще кажа, първо обиколих всички домове в сградата, за да събера наличната храна, онази, която щеше да се развали, я изядох веднага, останалата я прибрах, Има ли още, попита момичето с тъмните очила, Не, тя вече свърши, отвърна старицата, а в слепите й очи внезапно се появи недоверие, този израз винаги се използва при подобни ситуации, но в действителност не е много точен, защото очите, самите очи, нямат никакво изражение, дори когато са били извадени, те са две неподвижни стъклени топчета, а клепачите, миглите и веждите трябва да се заемат с цялата зрителна изразителност и красноречие, ала славата принадлежи на очите, Тогава от какво живеете сега, попита жената на лекаря, Смъртта обикаля по улиците, но в дворовете животът не е свършил, каза загадъчно старицата, Какво искате да кажете, В дворовете има зеле, има зайци, има кокошки, има и цветя, но те не стават за ядене, И какво правите, Понякога вземам зеле, понякога убивам заек или кокошка, Сурови, Отначало палех огън, после привикнах към суровото месо, а кочаните на зелето са сладки, бъдете спокойни, няма да умре от глад дъщерята на моята майка. Отдръпна се две крачки назад, почти потъна в мрака на дома, само белите й очи светеха, и каза оттам, Ако искаш да влезеш у вас, ще те пусна, Момичето с тъмните очила се канеше да каже, че не, много благодари, но няма нужда, за какво, моите родители ги няма там, но внезапно изпита желание да види стаята си, да видя стаята си, ама че съм глупава, нали съм сляпа, поне да прекарам ръце по стените, по юргана на леглото, по възглавницата, където си почиваше лудата ми глава, по мебелите, може би на скрина още стои вазата с цветя, която помнеше, ако старицата не я е хвърлила на пода, от гняв, че не може да изяде цветята. Каза, Тогава с ваше позволение, ще се възползвам от предложението, много мило от ваша страна, Влез, влез, но както вече знаеш, няма да намериш храна там, а тази, с която разполагам, е малко и за мен, освен това на теб няма да ти послужи, надали харесваш сурово месо, Не се притеснявайте, ние си имаме храна, О, имате храна ли, в такъв случай, за да ми се отплатите за добрината, можете да ми оставите нещо, Ще ви оставим, спокойно, каза жената на лекаря. Вече бяха минали по коридора, смрадта стана непоносима. В кухнята, слабо осветена от външната светлина, по пода имаше заешка козина, пера от кокошка, кости, а в една мръсна чиния със засъхнала кръв неразпознаваеми парчета месо, сякаш бяха сдъвкани многократно, Ами зайците и кокошките с какво се хранят, попита жената на лекаря, Зеле, трева, остатъци, каза старицата, Остатъци ли, от какво, От всичко, дори от месо. Не ни казвайте, че кокошките и зайците ядат месо, Зайците още не, но кокошките си умират от кеф, животните са като хората, свикват с всичко. Старицата се движеше уверено, без да се спъва, отдръпна един стол от пътя си, сякаш го виждаше, после посочи вратата, която водеше към аварийната стълба, Оттук, внимавайте да не се подхлъзнете, парапетът не е много стабилен, Ами вратата, попита момичето с тъмните очила, Вратата само трябва да я бутнете, ключът е у мен, ето го, Той е мой, се канеше да каже момичето, но в същия миг си помисли, че ключът за нищо няма да й послужи, ако родителите й, или поне единият от тях са взели останалите със себе си, от предната врата, не можеше да моли тая съседка да я пуска да минава всеки път, като пожелае да влезе и излезе. Почувства леко свиване на сърцето, дали защото щеше да влезе в дома си, дали защото родителите й не бяха там, дали незнайно защо.