Жозе Сарамаго - Слепота

Найлоновите торбички са доста по-леки, отколкото бяха на идване, не е чудно, съседката от долния етаж също беше яла от тях, два пъти, първо предната вечер, а и сега й оставиха някои хранителни продукти, когато я помолиха да вземе ключовете и да ги пази, докато дойдат истинските им собственици, така й засладиха устата, защото вече сме наясно с характера й, дори не споменаваме, че и кучето, облизало сълзите, също яде, само едно каменно сърце би било в състояние да се престори на безразлично пред онези умоляващи очи, впрочем къде е кучето, не е в къщата, а не е и излязло през вратата, може да е само на двора, жената на лекаря отиде да провери, точно така се оказа, кучето, облизало сълзите, тъкмо разкъсваше една кокошка, толкова бързо беше нападението, че дори не беше успяла да сигнализира, но ако старицата от първия етаж имаше очи и беше преброила кокошките, не се знае в гнева си как щеше да постъпи с ключовете. Между съзнанието, че е извършило престъпление, и разбирането, че човешкото същество, което пази, си тръгва, кучето се поколеба само за миг, веднага започна да копае в меката пръст и преди старицата от първия етаж да се появи на площадката на аварийната стълба, за да подуши източника на шумовете, навлизащи в дома й, скелетът на кокошката беше заровен, а престъплението беше прикрито, като угризенията останаха за някой друг път. Кучето, облизало сълзите, се промъкна по стълбата, докосна като дихание полата на старицата, която дори не се усети за преминалата покрай нея опасност, и застана до жената на лекаря, откъдето оповести за извършения подвиг. Старицата от първия етаж, като го чу да лае така свирепо, се уплаши, но знаем колко късно беше, за сигурността на килера си и извика, като протегна врат нагоре, Това куче трябва да бъде вързано, да не вземе да ми убие някоя кокошка, Бъдете спокойна, отвърна жената на лекаря, кучето не е гладно, вече е яло, а ние сега веднага си тръгваме, Сега, повтори старицата, а в гласа й се долавяше известна вялост, сякаш от тъга, сякаш искаше да я разберат по съвсем различен начин, например Ще ме оставите тук самичка, но не промълви нито дума повече, само онова Сега, което дори не можеше да е отговор, коравите сърца също имат своите мъки, тази жена от мъка не пожела да отвори вратата, за да се сбогува с неблагодарниците, които беше пропуснала през дома си. Чу ги как слизат по стълбите, говореха помежду си, казваха, Внимавай да не се спънеш, Сложи ръка върху рамото ми, Хвани се за парапета, тези думи са обичайни, но сега бяха по-чести в света на слепите, стори й се странно да чува едната от жените да казва, Тук е толкова тъмно, че нищо не виждам, слепотата на тази жена да не е бяла, само по себе си вече беше изненадващо, но че не можеше да вижда, защото е тъмно, какво ли можеше да означава. Искаше да помисли, напъна се, но празната й глава не пожела да й помогне, след малко вече си казваше, Не съм чула добре, това е. На улицата жената на лекаря се сети какво беше казала, трябваше да внимава повече как говори, можеше да се движи като зряща, Но думите ми трябва да са като на слепец, помисли.

След като ги събра на тротоара, разположи другарите си в две колони по трима, в първата постави мъжа си, момичето с тъмните очила и между тях кривогледото момченце, във втората колона нагласи възрастния с черната превръзка и първия ослепял от двете страни на другата жена. Искаше всички да са близо до нея, и то не в обичайната несигурна индианска нишка, която във всеки момент можеше да се прекъсне, достатъчно щеше да е пътят им да бъде пресечен от друга група, по-многобройна или по-груба, щяха да са като кораб в морето, който разцепва на две изпречилата се пред него платноходка, всички знаят какви са последствията от подобни инциденти, корабокрушение, отломки, удавници, безполезни викове за помощ в безкрайната шир, корабът си продължава нататък, дори не е разбрал за сблъсъка, така щеше да стане и с тях, един слепец тук, друг там, изгубени в обърканите потоци на другите слепи, като вълните в морето, които не спират, но не знаят къде отиват, а жената на лекаря няма да знае на кого първо да се притече на помощ, може би щеше да подаде ръка на мъжа си, може би на кривогледото момченце, но щеше да загуби момичето с тъмните очила и другите двама, възрастния с черната превръзка, много далече, на път към слонското гробище. Сега тя привързва всички към себе си с едно въже от сплетени парчета плат, което беше направила, докато другите спяха, Не се дръжте за него, а го дръжте с всичка сила и не го пускайте каквото и да стане. Не биваше да вървят прекалено близо един до друг, за да не се спънат, но трябваше да чувстват съседа си наблизо, контакта дори, ако беше възможно, само един от тях не трябваше да се притеснява от тези нови стратегически въпроси за придвижване по терена и това беше кривогледото момченце, което се намираше по средата, защитено от всички страни. Никой от нашите слепи не се сети да попита как се движат останалите групи, ако също са така привързани, като тях или по друг начин, но отговорът би бил лесен, съдейки по наблюдаваното, групите обикновено, освен ако не става дума за някоя по-сплотена поради лични причини, които ние не познаваме, губят и печелят хора през целия ден, винаги се намира по някой слепец, който се изпуска и се губи, друг, който се е оказал повлечен от силата на гравитацията и се влачи отзад, може да го приемат, а може и да го прогонят, зависи какво носи със себе си. Старицата от първия етаж бавно отвори прозореца, не иска да узнаят за тази й сантиментална слабост, но от улицата не идва никакъв шум, вече са си тръгнали, напуснали са това място, откъдето почти никой не минава, старицата трябваше да е доволна, по този начин нямаше нужда да дели с останалите зайците и кокошките си, трябваше да е доволна, но не беше, от слепите й очи потичат две сълзи, за пръв път се запита дали има някаква причина да продължи да живее. Не намери отговор, отговорите не идват винаги когато са необходими, а също така често се случва просто да трябва да ги изчакаме и това да е единственият възможен отговор.