Жозе Сарамаго - Слепота

Кухнята беше чиста и подредена, прахът върху мебелите не беше прекалено много, друго от предимствата на дъждовното време, освен че помогна на зелето и тревата да пораснат, и наистина, дворовете, погледнати отгоре, заприличаха на жената на лекаря на малки джунгли, Дали зайците са на свобода, се запита, със сигурност не, продължаваха да си живеят в зайчарниците в очакване на сляпата ръка, която щеше да им донесе листа от зеле и която после щеше да ги сграбчи за ушите и да ги измъкне оттам, докато те подритват с крака. Междувременно другата ръка щеше да подготви слепия удар, който щеше да размести шийните им прешлени. Паметта на момичето с тъмните очила я поведе вътре в дома, също като старицата от долния етаж и тя не се препъна и не се поколеба, леглото на родителите й беше разтурено, сигурно бяха дошли да ги вземат рано сутрин, седна там и заплака, жената на лекаря седна до нея, каза й, Не плачи, какви ли други думи могат да бъдат изречени, какъв смисъл има от сълзи, след като целият свят е загубил смисъл. В стаята на момичето, върху скрина, имаше ваза с вече сухи цветя, водата се беше изпарила, натам се устремиха слепите ръце, пръстите докоснаха мъртвите венчелисти, колко е крехък животът, ако го изоставят. Жената на лекаря отвори прозореца, погледна към улицата, всички бяха там, седнали на земята в търпеливо очакване, единствено кучето, облизало сълзите, вдигна глава, острият му слух го беше предупредил. Небето, което отново се беше покрило с облаци, започна да притъмнява, скоро щеше да мръкне. Помисли, че днес нямаше нужда да обикалят и да търсят подслон, където да преспят, щяха да останат тук, На старицата няма да й хареса да минаваме всички през дома й, промърмори. В този момент момичето с тъмните очила вече я докосваше по рамото, казваше, Ключовете от вратата са в ключалката, не са ги взели. Проблемът, ако изобщо го имаше, следователно вече беше решен, нямаше да им се налага да търпят лошото настроение на старицата от първия етаж. Ще сляза да ги повикам, скоро ще мръкне, колко хубаво, поне днес ще можем да преспим в някой дом, под покрива му, каза жената на лекаря, Вие ще останете в леглото на родителите ми, После ще видим, Тук аз командвам, у дома съм си, Имаш право, ще бъде, както пожелаеш, жената на лекаря прегърна момичето, после слезе да вземе останалите. Докато се качваха нагоре и разговаряха оживено, препъвайки се от време на време, въпреки че водачът беше казал, Има по десет стъпала на всяко рамо, изглеждаха сякаш отиват на гости. Кучето, облизало сълзите, ги следваше спокойно, сякаш беше правило това през целия си живот. На стълбищната площадка момичето с тъмните очила гледаше надолу, такъв е навикът, когато някой се качва, било за да разбере човек кой идва, дали не е някой непознат, било за да се отправи гостоприемен поздрав, ако са приятели, в този случай дори не беше необходимо да има очи, за да разбере кой идва, Влизайте, влизайте, разполагайте се на воля. Старицата от първия етаж се беше показала да наднича от вратата, реши, че тропането е на някоя от онези групи, които идват, за да спят, тук не грешеше, Кой идва, а момичето с тъмните очила отговори отгоре, Това е моята група, старицата се смути, как беше успяла да стигне до площадката, веднага след това разбра и се ядоса сама на себе си, че не се беше сетила да потърси и вземе ключовете от предната врата, сякаш губеше правата на собственост над сградата, в която от месеци живееше само тя. Не намери по-добър начин да компенсира внезапното си разочарование от това да каже, отваряйки вратата, Трябва да ми дадете храната, не се правете, че сте забравили. Но тъй като нито жената на лекаря, нито момичето с тъмните очила, едната заета да води пристигащите, другата да ги посреща, не й отговориха, извика гневно, Чухте ли, много лошо постъпи, понеже кучето, облизало сълзите, което точно в този момент минаваше покрай нея, скочи и се разлая бясно насреща й, цялото стълбище ехтеше от лая, ръката на провидението, старицата нададе вик от ужас и препъвайки се, се прибра в дома си, като блъсна вратата, Коя е тая вещица, попита възрастният с черната превръзка, такива неща се казват, когато нямаме очи за самите себе си, ако беше живял като нея, щяхме да видим колко време можеше да се държи цивилизовано.

Нямаха друга храна освен онази, която носеха в торбите, водата трябваше да я пестят до последната капка, а що се отнася до осветлението, извадиха голям късмет, че намериха две свещи в кухненския шкаф, прибрани там, за да послужат при случайно спиране на тока. Жената на лекаря ги запали за свое собствено удобство, тъй като останалите нямаха нужда от тях, в главата им светеше достатъчно силно, толкова силно, че бяха ослепели от това. Преди да седнат на масата, момичето с тъмните очила и жената на лекаря слязоха до долния етаж, за да изпълнят обещанието си, освен ако не е по-правилно да се каже, че отидоха да задоволят изискването да заплатят с храна минаването през митницата. Старицата ги посрещна с вайкане и мърморене, проклетото куче замалко да я изяде, Много храна имате сигурно, за да можете да храните такъв звяр, намекна, сякаш очакваше с помощта на тази укорителна забележка да предизвика у двете пратенички онова, което наричаме угризение на съвестта, наистина, да си кажат една на друга, не би било човешко да оставим една бедна старица, докато такова диво животно се храни на корем. Двете жени не се върнаха, за да вземат още храна, и онази, която занесоха вече, си беше щедра дажба, като имаме предвид трудните обстоятелства на днешния живот, внезапно точно така го разбра старицата от долния етаж, която в крайна сметка се оказа по-малко зла, отколкото изглеждаше, влезе вътре и отиде да вземе ключа от задната врата на дома, казвайки после на момичето с тъмните очила, Ето, той е твой, и сякаш това беше малко, докато затваряше вратата, промърмори, Много благодаря. Очаровани, двете жени се качиха, в крайна сметка вещицата имаше чувства, Не беше лош човек, след като е останала сама, трябва да си е изгубила ума, изкоментира момичето с тъмните очила, без да мисли какво говори. Жената на лекаря не отговори, реши да остави разговора за по-късно, и когато всички останали вече си бяха легнали, двете седнаха в кухнята като майка и дъщеря, които събират сили за останалите домакински работи, и жената на лекаря попита, Ти какво ще правиш сега, Нищо, ще остана тук и ще чакам родителите ми да се върнат, Сама и сляпа ли, Към слепотата вече привикнах, А към самотата, Ще трябва да свикна, съседката отдолу също живее сама, Искаш да станеш като нея ли, да се храниш със зеле и сурово месо, докато ги има, в тия сгради наоколо май вече никой не живее, двете ще се мразите от страх, че храната ще свърши, всеки кочан, който вземете, ще го крадете от устата на другата, не видя ли тая нещастна жена, ти усети само миризмата на дома й, но ти казвам, че дори там, където живеехме, не беше толкова противно, Рано или късно всички ще станем като нея, а после край с нас, няма да има повече живот, Засега сме живи, Слушай, ти знаеш много повече от мен, до теб съм като невежа, но си мисля, че вече сме мъртви, или ако предпочиташ да го кажа по друг начин, мъртви сме, защото сме слепи, което е все същото, Аз все още виждам, Щастливка си ти, щастливец е и съпругът ти, аз също съм щастливка и другите също, но не знаеш дали ще продължиш да виждаш, ако ослепееш, ще станеш като нас, всички ще свършим като съседката отдолу, Днес си е за днес, утре си е за утре, днес нося отговорност, не утре, когато може да съм сляпа, Каква отговорност, Отговорността да имам очи, когато другите са ги загубили, Не можеш да водиш и да нахраниш всички слепи по света, Би трябвало да мога, Но не можеш, Ще помогна, доколкото мога, Отлично знам, че ще го направиш, ако не беше ти, навярно вече щях да съм мъртва, И сега не искам да умреш, Аз трябва да остана, това е мое задължение, този е моят дом, искам родителите ми да ме намерят, ако се върнат, Ако се върнат, сама го каза, но не знаем дали тогава все още ще са твоите родители, Не разбирам, Каза, че съседката отдолу е била добър човек, Горкичката, Горките ти родители, горката ти, когато се срещнете, слепи откъм очи и слепи откъм чувства, понеже чувствата, с които сме живели, докато сме били каквито сме били, са били свързани с очите, с които сме се родили, без очи чувствата стават други, не знаем как, не знаем какви, ти казваш, че сме мъртви, защото сме слепи, ето това е, Обичаш ли съпруга си, Да, както обичам себе си, но ако аз ослепея, ако след като ослепея, престана да бъда тази, която съм била, коя ще бъда тогава, за да продължа да го обичам, и с каква любов, Преди, когато виждахме, също имаше слепи, Малко в сравнение със сега, чувствата в обращение принадлежаха на зрящите, затова слепите чувстваха с чуждите чувства, не като слепци, сега, да, сега се раждат истинските чувства на слепите, а още сме съвсем в началото, засега все още живеем със спомена за онова, което сме чувствали, няма нужда да имаш очи, за да разбереш какъв е животът днес, ако на мен някой ден ми бяха казали, че ще убия, щях да го приема като обида, но въпреки това убих, В такъв случай какво искаш да направя, Ела с мен, ела у дома, Ами те, Каквото се отнася за теб, се отнася и за тях, но преди всичко искам ти да дойдеш, Защо, Аз самата се питам защо, може би защото стана като моя сестра, може би защото мъжът ми си легна с теб, Прости ми, Не е престъпление, което да изисква прошка, Ще ти изпием кръвта, ще бъдем като паразити, Не липсваха такива и когато виждахме, а що се отнася до кръвта, все за нещо трябва да послужи, освен да поддържа тялото, в което циркулира, а сега да спим, защото утре ни чака друг живот.