Жозе Сарамаго - Слепота

Тогава, за да се опростят нещата, всичко се случи едновременно, жената на лекаря оповести на висок глас, че са свободни, покривът на лявото крило се срути със страховит трясък, като пръсна пламъци във всички посоки, слепите се спуснаха към двора с викове, някои не успяха, останаха вътре, притиснати към стените, други бяха стъпкани и се превърнаха в безформена кървава маса, огънят, който внезапно се разпростря, ще превърне всичко това в пепел. Порталът е отворен широко, лудите излизат.

Казват му на един сляп човек, Свободен си, отварят му вратата, която го е отделяла от света, а той не тръгва, стои там насред улицата, той и другите, уплашени са, не знаят къде да отидат, защото няма нищо общо между това, да живееш в някакъв умопостижим лабиринт, каквото е по дефиниция лудницата, и да се впуснеш в приключение, без ръката на водач и без каишката на куче, в шеметния лабиринт на града, където паметта за нищо не служи, тъй като ще е в състояние единствено да покаже образа на местата, но не и пътищата, по които се стига дотам. Застанали срещу сградата, която вече гори от единия до другия край, слепите чувстват върху лицата си живите вълни на горещината от пожара, възприемат ги като нещо, което в известен смисъл ги пази, също като стените преди това, едновременно затвор и убежище. Стоят заедно, притиснати един в друг като стадо, никой от тях не иска да бъде заблудената овца, защото предварително знаят, че няма овчар, който да ги търси. Огънят постепенно намалява, отново луната е тази, която осветява, слепите започват да се безпокоят, не може да продължават да стоят там, Вечно, каза един от тях. Някой попита дали е ден, или нощ, причината за неуместното любопитство веднага стана ясна, Кой знае дали няма да ни донесат храна, може нещо да са се объркали, да са закъснели, случвало се е и друг път, Но войниците не са тук, Това нищо не означава, може да са си отишли, понеже вече не са необходими, Не разбирам, Примерно вече няма зараза, Или са открили лек за болестта ни, Добре би било, добре би било, Какво ще правим, Аз ще стоя тук, докато дойде денят, А как ще разбереш, че вече е ден, По слънцето, по топлината на слънцето, Ако времето не е облачно, Ще минат толкова часове, че все някога ще е ден. Изтощени, много от слепите бяха насядали по земята, други, още по-обезсилени, просто се бяха оставили да паднат, неколцина бяха припаднали, може би свежият нощен въздух щеше да ги свести, но можем да бъдем сигурни, че когато дойде време да напуснат лагера, някои от тези нещастници няма да станат, издържаха дотук, те са като онзи маратонец, който се сринал три метра преди финала, в крайна сметка е ясно, че всеки живот свършва без време. Онези, които все още чакат войниците или някой друг, Червеният кръст примерно, да им донесат храната и останалите удобства за живот, също седнаха или полегнаха, за тях заблудата щеше да се разкрие малко по-късно, в това е единствената разлика. А ако някой тук е повярвал, че е открит лек за нашата слепота, дори и той не изглежда по-доволен заради това.

Поради други причини жената на лекаря си помисли, и го каза, че ще е по-добре да изчакат нощта да свърши, Най-спешното сега е да намерим храна, а в тъмното няма да е лесно. Имаш ли някаква представа къде сме, попита я мъжът й, Горе-долу, Далече ли сме от къщи, Доста. Останалите също пожелаха да узнаят на какво разстояние са от домовете си, казаха си адресите, а жената на лекаря им обясняваше приблизително, само кривогледото момченце не успя да се сети, но няма нищо странно, вече от много време престана да вика майка си. Ако тръгнат от къща на къща, от най-близката към най-далечната, първо ще е домът на момичето с тъмните очила, после на възрастния с черната превръзка, после на жената на лекаря, най-накрая на първия ослепял. Със сигурност ще следват този маршрут, понеже момичето с тъмните очила вече беше помолило да го отведат, когато е възможно, в дома му, Не знам как са родителите ми, каза, тази искрена загриженост показва как в крайна сметка са неоснователни предразсъдъците на онези, които отричат възможността за съществуването на силни чувства, включително синовното чувство, при случаите, за беда многобройни, на нередно поведение, особено що се отнася до обществения морал. Нощта захладня, на пожара не му остава вече много за горене, топлината, която все още се излъчва от жарта, не е достатъчна да стопли пронизаните от студ слепи, които се намират по-далече от входа, какъвто е случаят с жената на лекаря и нейната група. Седят заедно, трите жени и кривогледото момче в средата, около тях са тримата мъже, който ги види, ще рече, че така са се родили, наистина приличат на едно тяло, с едно дишане и единствен глад. Един след друг заспиват, беше лек сън, от който на няколко пъти им се наложи да се събудят, защото имаше слепи, които, станали от собственото си място, се изправяха и препъваха като сомнамбули в това човешко струпване, един от тях остана, беше все тая дали ще спи там, или на някое друго място. Когато дойде денят, само няколко тънки димни стълба се издигаха от останките, но и те не бяха задълго, защото скоро заваля ситен дъждец, просто воден прашец, сигурно, но този път беше упорит, отначало дори не успяваше да стигне до покритата с въглени земя, веднага се превръщаше в пара, но с течение на времето, както е известно, тихата вода толкова мокри жарта, че накрая я гаси, който иска, да се занимава с римуването. Някои от тези слепи хора не са слепи само с очите си, слепи са и възприятията им, няма как по друг начин да се обясни криволичещата мисъл, която ги накара да решат, че докато вали, желаната храна няма да дойде. Нямаше как да ги убедят, че преценката им е погрешна и че следователно и заключението им е погрешно, изобщо нямаше смисъл да им се казва, че още не е време за закуска, отчаяни се хвърлиха на земята да плачат, Няма да дойдат, вали, няма да дойдат, повтаряха, и ако в тия мизерни руини имаше макар и минимални условия за живот, отново щеше да се превърне в лудницата от едно време.