Жозе Сарамаго - Слепота

Сякаш на никого не му направи впечатление какъв абсурд е една сляпа да каже, че няма да забрави лицето на някого, когото не е виждала. Слепите вече се бяха прибрали, колкото бързо можаха, и търсеха вратите. Скоро онези от първата стая вече информираха другарите си за положението, От това, което чухме, не вярвам засега да можем да направим нещо друго, освен да се подчиним, каза лекарят, а най-лошото е, че имат оръжие, Ние също бихме могли да се въоръжим, каза помощник-фармацевтът, Да, с клони, откъснати от дърветата, ако са останали такива на височината на ръката, с железа от леглата, които едва бихме намерили сили да повдигнем, докато те разполагат поне с едно огнестрелно оръжие, Аз няма да си дам нещата на тия копелета, каза някой, Нито пък аз, добави друг, Да, или ще дадем всички, или никой няма да дава, каза лекарят, Нямаме избор, каза жена му, освен това правилото тук вътре би трябвало да е същото, каквото ни наложиха навън, който не иска да плаща, да не плаща, негово право си е, но в такъв случай няма да яде, само няма да стане да се храни за сметка на другите, Всички ще дадем и ще си дадем всичко, каза лекарят, А който няма какво да даде, попита помощник-фармацевтът, Да, той ще яде от онова, което му дадат другите, справедливо го е казал някой, всекиму според възможностите, всекиму според нуждите. Имаше пауза и възрастният с черната превръзка попита, Кои ще определим тогава за отговорници, Аз избирам доктора, каза момичето с тъмните очила. Нямаше нужда да се продължи гласуването, цялата стая беше съгласна. Трябва да сме двама, напомни лекарят, има ли някой кандидат, попита, Аз, ако няма друг, каза първият ослепял, Много добре, в такъв случай да започнем събирането, трябва ни сак или торба, или малка чанта, нещо такова би свършило работа, Мога да опразня това, каза жената на лекаря и веднага започна да изпразва една чантичка, където беше събрала козметични продукти и други дреболии, когато не можеше и да предположи при какви условия ще живее. Насред шишенцата, кутиите и тубичките, дошли от друг свят, имаше една дълга ножица с тънки остриета. Не помнеше да я е сложила там, но беше там. Жената на лекаря вдигна глава. Слепите чакаха, мъжът й беше отишъл до леглото на първия ослепял, разговаряше с него, момичето с тъмните очила казваше на кривогледото момче, че храната скоро ще дойде, на пода, изтикана зад нощното шкафче, сякаш момичето с тъмните очила беше поискало с ненужен детински свян да я скрие от погледите на онези, които все още виждаха, имаше дамска превръзка, оцапана с кръв. Жената на лекаря гледаше ножицата, опитваше се да си представи защо я гледа така, така как, така, но не откриваше никаква причина, наистина каква причина можеше да има в една обикновена дълга ножица в отворените й ръце, с двете си дълги никелирани рамена и с наточени блестящи остриета, Готова ли си, питаше оттам мъжът й, Да, отвърна и протегна ръката, с която държеше чантичката, докато другата й ръка се насочи зад гърба й, за да скрие ножицата, Какво става, попита лекарят, Нищо, отвърна жена му, както можеше и да каже също, Нищо, което ти да можеш да видиш, навярно ти се е сторил странен гласът ми, това е, нищо друго. Заедно с първия ослепял лекарят се отправи в тази посока, взе чантичката в разколебаните си ръце и каза, Пригответе всичко, което имате, да започнем да събираме. Жена му разкопча часовника си, стори същото и с този на мъжа си, свали обеците, един малък пръстен с рубини, златното синджирче от врата си, брачната халка, тази на мъжа си, не беше трудно да ги махнат, Пръстите ни са по-слаби, помисли, пусна всичко в чантичката, после и парите, които си носеха от дома, няколко банкноти с различна стойност, няколко монети, Това е всичко, каза, Сигурна ли си, попита лекарят, търси добре, Това е всичко ценно, което имахме. Момичето с тъмните очила вече беше събрало всичките си ценности, не бяха много по-различни, имаше само две гривни в повече, както и една халка по-малко. Жената на лекаря изчака мъжът й и първият ослепял да се обърнат с гръб, а момичето с тъмните очила да се надвеси над кривогледото момченце, Представи си, че аз съм твоята майка, каза, ще платя за теб и за мен, и тогава отстъпи назад към стената в дъното. Там, както и на другите стени, имаше забити големи пирони, които трябва да са служили на лудите да закачат незнайно какви скъпоценности и мании. Избра най-високия, до който можеше да стигне, и закачи на него ножицата. После седна на леглото. Бавно мъжът й и първият ослепял се придвижваха към вратата, спираха, за да съберат от двете страни каквото имаха да дават хората, някои протестираха, че най-безсрамно ги обират, което си беше самата истина, други се освобождаваха от притежанията си с нещо като безразличие, сякаш си мислеха, че погледнати добре нещата, на света няма нищо, което да ни принадлежи по абсолютен начин, друга не по-малко прозрачна истина. Когато стигнаха до вратата на стаята, след като събирането беше приключило, лекарят попита, Всичко ли предадохме, няколко примирени гласа му отвърнаха, че да, някои запазиха мълчание, с времето ще разберем дали е било, за да не излъжат. Жената на лекаря вдигна очи към мястото, където беше ножицата. Учуди се, че е толкова високо, окачена на едното си ухо, халка или дупка на дръжката, сякаш не я беше сложила там самата тя, сметна, че е била отлична идея да я вземе със себе си, сега вече можеше да подстриже брадата на мъжа си, да го направи по-представителен, след като, вече е ясно, в условията, при които живеем, е невъзможно за мъжете да се обръснат нормално. Когато отново погледна по посока на вратата, двамата мъже вече бяха изчезнали в сянката на коридора, на път към третата стая от лявата страна, където им беше заповядано да отидат и да си платят храната. Днешната, утрешната също, може би за цялата седмица, Ами после, въпросът нямаше отговор, всичко, което притежавахме, отива там.