Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

Когато тя обеща, че ще се видим отново, нито за момент не се усъмних в думите й и тази вяра бе възнаградена три дни след съдбовната ни среща, когато получих покана за неделен чай в дома й.

По-късно открих, че поканата е била пратена след сериозен размисъл от страна на родителите й. Мис Уоспли била категорично против идеята и фактът, че я нарекох дракон и й се изплезих, не беше в моя полза. Емили обаче била изключително настоятелна, избухвала в сълзи и при най-малкия намек, че не бива да стъпвам в дома им, и заплашвала да се удави, ако не бъда поканен на кифлички и кейк. Но дори това можело да се окаже недостатъчно да осигури поканата ми, ако не била една много любопитна случайност. Една от трите задвижвани с пара отварачки на бутилки, продадени от баща ми в началото на века, била купена не от друг, а от бащата на Емили. Той я намирал за великолепен уред и тъй като сметнал, че синът на изобретателя на такава интересна джаджа не може да бъде чак толкова лош, изпратил поканата.

Семейство Емили имаше триетажна къща на Бейкър Стрийт, чиито горни етажи се използваха за живеене, а партерът се заемаше от аптеката на мистър Емили („Емили на Бейкър Стрийт, придворен аптекар“). От едната страна на сградата (колко добре помня само!) имаше цветарница, а от другата — тясна почерняла от сажди алея, която никой не използваше.

Поканата ми за чай бе за три и половина следобед и бях доведен в уречения час от мисис Егс, която бе прекарала по-голямата част от деня в търкане на лицето ми и лъскане на обувките ми за случая. Бях посрещнат от прислужницата Еди, която ме поведе нагоре. Мисис Егс обеща да се върне за мен в пет и половина.

— Рафаел! — извика Емили, когато ме въведоха в приемната. — Това е той, мамо! Момчето, което спаси топката ми.

Мистър и мисис Емили, които изобщо не приличаха на дъщеря си (мисис Емили бе ниска и тантуреста, а съпругът й още по-нисък и плешив), седяха един до друг на жълт шезлонг, а мис Уоспли стоеше заплашително зад тях. Приличаше още повече на дракон, отколкото на първата ни среща, и ме гледаше с направо убийствена неприязън. Нервно пристъпих от крак на крак.

— Надявам се, че главата ти е по-добре — каза мисис Емили.

— Да, благодаря, мадам — отвърнах аз.

— „Вълшебният лек на Бел“ — обяви съпругът й. — Това е нужно при болна глава. Безотказно е.

— Да, скъпи — каза мисис Емили и постави ръка върху неговата.

— За мен е голяма чест да съм тук, мадам — казах аз, повтаряйки фразата, която мисис Егс ми бе набивала в главата през последните два дни. — Благодаря за поканата.

— Мис Уоспли! — възкликна мисис Емили. — Та това момче е очарователно. Направо очарователно.

Мис Уоспли се намръщи.

— Интересуваш ли се от лекове? — попита мистър Емили. — Съставки, очистителни, патентовани лекарства и прочее?

— Да, сър — излъгах аз. — Много се интересувам.

— Ха! — с видимо задоволство изсумтя фармацевтът. — Нали ви казах, че момчето ще е съвсем наред. Баща му е страшно умен човек. Искаш ли да видиш аптеката?

— С най-голямо удоволствие, сър!

— Скъпи — сгълча го съпругата му. — Момчето тъкмо дойде. Остави го поне да пийне чай. Мис Уоспли, заведете децата горе в детската, ако обичате. Рафаел, за нас е голямо удоволствие, че ни гостуваш.

Тя протегна ръка и тъй като не знаех какво да правя, пристъпих напред и я целунах.

— Колко мило! — разсмя се мисис Емили. — Колко очарователно.

— Казах ви, че ще го харесате — рече Емили. — Нали ви казах?

— Каза ни, скъпа. А сега бягайте с мис Уоспли. И не прекалявайте с яденето, че ще ви стане тежко.

— „Лечебният сироп на сестра Сийгъл“ — каза мистър Емили, докато излизахме. — Това е нужно на човек при лошо храносмилане. А ако симптомите са упорити, една добра доза „Магнезий на Динфорд“.

Пихме чая в стаята на Емили. Мис Уоспли седна помежду ни и с ужасно кисела физиономия поднесе сандвичи с рибен пастет, като през цялото време прекъсваше разговора ни с хокане да си бършем устите, да не ядем прекалено бързо, да седим неподвижно, да не сърбаме, да не сме лакоми — иначе казано, да не правим нищо, което би могло да подсили усещането за приятно прекаран следобед. Когато гувернантката неволно поля ръката ми с врял чай, погледът й подсказа, че може би инцидентът не е бил толкова случаен.

— Много се извинявам — измърка тя. — Надявам се да не боли прекалено много.

— Не — през зъби отвърнах аз. — Изобщо не го усетих.

За мое най-голямо облекчение след чая мис Уоспли отиде в стаята си да пише писма на сестрите си (имаше цели девет, всички омъжени за чиновници из цяла Англия) и двамата с Емили останахме сами. Тя ми представи куклите си — поради някаква причина всяка носеше името на месец от годината — и ме заведе в спалнята на родителите си да ми покаже гигантското им легло с балдахин, което ми заприлича на кораб. Порисувахме, известно време се мъчехме да уловим една голяма синя муха, която бе влетяла през прозореца, след това се заехме да правим настойки. Оказа се мърлява работа, включваща сол, боя, захар, талк и няколко чаши вода. Когато най-сетне се върна, мис Уоспли завари две страшно омазани деца и още по-омазан под на детската стая.